Висшето общество на Ню Йорк не бе свикнало с маскирани балове. Всички гости танцуваха под звуците на оркестъра, но трепереха от желание да разберат кой се крие зад всяка маска. Този трик бе идея на Блакууд, затова бе придобил очарование, което би му липсвало, ако бе дошъл от други среди. Като Арчър той бе толкова популярен и влиятелен в обществото, че почитателките му вземаха тутакси присърце всяка негова идея и я осъществяваха с такъв ентусиазъм, че съпрузите им биха могли да се разгневят. Мъжете уважаваха „Арчър“ и искаха да направят удоволствие на съпругите си, но ги следваха някак с по-малко ентусиазъм.
Когато групата на Ван Слайк влезе в залата, тълпата ги забеляза тутакси поради присъствието на Бат Мастърсън. Първата от статиите на Арчър бе излязла тази сутрин в „Глоуб“. В нея бяха особено подчертани бастунът и бомбето, с които той никога не се разделя. Макар че вечерното му облекло бе купено с пари на вестника, той влезе, размахвайки бастуна като тояга и незабавно бе заобиколен от тълпа хихикащи обожателки. Те го отмъкнаха нанякъде, като през цялото време бъбреха и го обстрелваха с въпроси относно цветистите случки, прочетени през деня. Блакууд бе нарисувал огнен портрет на легендарен воин, който се бори за справедливост с димящ револвер в ръка, застанал сам срещу престъпните елементи на Запада, за да въведе законност и ред в най-дивия град в Америка. Неговото перо бе представило Бат като човек, който е заложил живота си заради добрите и благородни жители на огромния граничен район, човек, който е заслужил страхопочитание и уважение и от когото се страхуват.
Когато прочете статията, Бат каза на Саранда:
— Боже! Дано това нещо не попадне в ръцете на Уайът. Ще умре от смях.
Преди бала не беше сигурен, че някой би го повярвал. Затова бе шокиран, когато за пръв път в живота си се видя в ролята на знаменитост. Жени се трупаха около него, молеха го за един танц. В началото се обърка, но бързите рефлекси, така разточително представени във вестника, му помогнаха да се справи с положението. За Саранда бе много забавно да гледа как върти светските пеперуди в някакъв танц, който напомня по-скоро полка от Запада, отколкото валс на Пето авеню.
Сега, след като той бе поет от други, Саранда се обърна към годеника си с топла усмивка:
— Уини, онази жена в ъгъла не е ли Матилда? Изглежда толкова самотна. Трябва да потанцуваш с нея. Винаги е била мила с теб. Боя се, че нашата сватба ще разбие сърцето й. — Тя хвана реверите на фрака му с изящните си ръце и се загледа флиртуващо в лицето му. Маската бе поставена някак неудобно върху очилата му и й беше трудно да види очите зад тях. — Дали не трябва да те отстъпя, за да я зарадваш? Как мислиш?
Уинстън се изчерви до корените на прошарените си коси. Не умееше да общува с жените; бе твърде свенлив, за да си мисли, че би могъл да привлече някоя жена със самата си личност. Това бе едно от качествата му, което Саранда ценеше повече от всичко. Бяха го предупреждавали, че жените ще го преследват заради богатството и властта на баща му, а той си мислеше, че не е достатъчно умен, за да ги привлича. За разлика от своя идеал — „Арчър“, който можеше да очарова и птиците по дърветата, той никога не знаеше как да отговори на женско ухажване. Закачките на Саранда караха сърцето му да примира от любов към нея. В нейно присъствие той се чувстваше по-интересен и по-мъжествен.
Последното нещо, което би пожелал, беше да я остави. Но той бе много състрадателен човек. Знаеше какво е да си срамежлив и сам на такъв бал. Напомнянето на Саранда, че Матилда може да е самотна, трогна сърцето му. Не му беше възможно да откаже.
Той й се усмихна нежно и каза:
— Толкова си сладка! Толкова мила към всички! Понякога…
— Какво, Уини?
— Ами… Понякога си мисля, че не е възможно да си истинска — призна той. После целуна ръката й колебливо, сякаш не бе сигурен в правата си върху годеницата си. Докато го гледаше как се отдалечава, Саранда въздъхна бавно. Уини бе толкова наивен, че не можеше и да си представи колко бе близо до истината.
Сега тя бе свободна да издири жертвата си. Нямаше да е трудно. Блакууд толкова се хвърляше в очи, че маската не можеше да го скрие. Тя разглеждаше танцуващите и ги отхвърляше един по един с опитно око. Този е много нисък, онзи е рус… Не, той не танцува в момента. Тя се обърна, огледа залата и съзря една фигура, която можеше да е неговата. Висок ръст, черна къдрава коса и тяло на акробат — нещо, което фамилията му бе приела от циганите; преди поколения те бяха смесили кръвта си с тази на неговите английски предци. Беше си сложил проста черна маска, която го правеше изключително мъжествен и опасно чувствен.