Изведнъж си спомни всичко. Как я измъкнаха от леглото й посред нощ, как й сложиха белезници и я бутаха по улиците на Лоуър ийст енд. И ужаса й, когато осъзна къде я водеха. Гробниците. Официално това беше нюйоркският мъжки затвор, но го наричаха така, защото много напомняше египетска гробница. И, както се говореше, заради чувството на задушаване в ужасните му килии. Нейният стар приятел, касоразбивачът Стъбс беше лежал три месеца в този зловещ затвор и никога не проговори и дупчица за преживяванията си там.
Неосъзнала се все още от съня и шока, Саранда ги бе попитала защо я водят в мъжкия затвор. Те бяха промърморили нещо в смисъл, че няма сграда с изолирани килии за жени. Единият от полицаите й се ухили гадно, показвайки златен зъб.
— Не си ли чувала? — попита я той. — Че си безнадеждна? — Партньорът му само се изсмя.
Саранда не знаеше дали е ден или нощ. Докато седеше на твърдия нар, увила ръце около коленете си, за да се топли, тя започна да трепери не само от студ. Стените сякаш се сключваха около нея. Дори в кошмарите си тя не бе виждала толкова тясна и без никаква пролука килия. Сякаш наистина бе зазидана в гробница. Ни лъч светлина. Ни намек за звук. Никакво усещане за околния свят. Потънала в мрак, тя се намираше насаме със собственото си въображение.
Най-лошият от кошмарите й бе станал реалност.
Саранда не знаеше откога седи така и тръпне в очакване. Нямаше как да отмерва времето освен с лудото биене на сърцето си. Тишината бе неземна. Тя започна да се ослушва за някакви звуци, стъпки, поскърцване на желязо, каквото и да е, което би могло дай подскаже, че не е сама в това чистилище.
Започна да усеща глад. Не можеше да си спомни откога не е яла. Стомахът й леко къркореше. Тя почти се зарадва. Беше нещо истинско, на което можеше да се опре, доказателство, че е жива и че в крайна сметка не полудява.
Най-накрая чу превъртане на ключ в ключалката. Вратата се отвори с изскърцване и вътре се процеди светлина, която я принуди да затвори очи. Сетне на фона й се очерта една фигура. Беше само силует, обкръжен с ореол от лъчи. Но Саранда разпозна любимия образ.
Като се вдигна на крака, тя забърза към него, радостна и облекчена:
— Мейс — извика тя. Но тъкмо се канеше да се хвърли в обятията му, той вдигна фенера към лицето си и се ухили.
— Опитай пак.
Ужасена, Саранда политна назад. Защото не Мейс бе дошъл да я види, а Ланс.
Очите й свикнаха със светлината и тя започна да различава чертите — по-тясната челюст, по-ниското чело, зловещия блясък в сляпото му око. То му придаваше налудничав вид.
Зад него вратата се затвори е трясък. Ланс остави фенера на една кука на нивото на очите и се обърна към Саранда, оглеждайки я замислено.
— Значи знаеш кой е брат ми — изрече. — Чудех се.
Саранда трепереше ужасно. Килията внезапно й се стори прекалено тясна, прекалено малка за двама им. В нейните очи Ланс беше олицетворението на злото. Тя не можеше да не си спомня какво се бе случило помежду им. И въпреки това гордостта й надви. Нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща.
— Винаги съм го знаела — каза тя дръзко. — Защо мислиш, че тръгнах след него? За да го накарам да плати за онова, което стори ти.
— Като се намъкна в леглото му ли?
Саранда нямаше намерение да му разкрие чувствата си към Мейс. Тя рече с презрителен тон:
— Бих умряла вместо да пусна още един Блакууд в леглото си!
Ланс приближи и вдигна кичур от сребристорусата й коса. Тя не знаеше колко е красива, колко е уязвима с тия сини очи, разширени от страх. Като наблюдаваше лицето й, докато косата й се изплъзваше от пръстите му, той попита:
— Наистина ли?
Ръката й замахна да го удари. Той я улови и я изви назад, като я принуди да извика.
— Къде е брат ми? — изрева Ланс, забравил да се преструва на възпитан.
— Не знам. Доколкото ми е известно, тъкмо той ме е предал.
Ланс я плесна силно по лицето, от което главата й отскочи встрани, а бузата й пламна.
— Не ме вземай за глупак, Шъруин.
— Ти току-що отговори на въпроса си. Откога някакъв си проклет Блакууд би направил нещо за Шъруин, освен убийство или изнасилване?
— Брат ми е рискувал живота си за друг човек един единствен път. Но той бе готов да умре, за да те защити. Тъй че не се опитвай да ме мамиш. Къде е?
— Не знам. Дори и да знаех, нямаше да кажа на такъв като теб.
Ланс я удари отново, като този път почти я събори. Саранда вдигна глава, тръсна косата си и го загледа дръзко.