Сетне един ден Сандър Маклауд влезе усмихнат в килията й и каза:
— Заловихме го.
— Кого? — прошепна Саранда.
— Арчър, кого другиго?
Колкото и слаба да беше, тя се насили да се изправи седнала.
— Къде е той?
Сандър се ухили жестоко.
— Мъртъв е.
Саранда не искаше да повярва. Трябва да беше номер, още е извратена игра, която целеше да я сломи и да я накара да направи признания. Сандър й описа обаче с такива подробности смъртта Мейс, че макар да отказваше да повярва, тя трябваше да си запуши ушите с ръце, за да не слуша ужасните думи. Когато вдигна очи, Сандър си беше отишъл, оставяйки я да преживява сама отвратителните образи, които бе насадил в съзнанието й. Затова ли го намерила жив след торнадото — за да го изгуби сега?
И Саранда зачака. Отчаянието постепенно я завладяваше. Докато един ден не влезе пазачът с мизерната й порция и предпазлива усмивка на лице.
— Делото ви е насрочено за понеделник сутринта — обяви той.
— Понеделник ли? Какъв ден е днес?
— Петък. Чакането май свършва.
Още два дни. Саранда започна да се съмнява за пръв път. Какво чакаше тя? Някакво чудо? Или срещата с въжето?
Защото ако Мейс беше жив, щеше на всяка цена да намери начин да й се обади. Директорът не я бе безпокоил дни наред. В началото я бе навестявал всеки ден, за да я измъчва, заплашвайки я, заради мълчанието й. Но в последно време дните, часовете се проточваха безкрайни и никой освен пазачът не се появяваше.
Саранда бе останала без сили, тресеше я. Понякога се хващаше, че си говори сама само за да чуе собствения си глас. Понякога съзнаваше, че пазачът стои пред нея, а тя не го е видяла да влиза. Сетне, разтревожена, се чудеше какво ли е говорила. Дали не им е казала нещо, което ги е завело при Мейс? Дали затова бяха спрели да я разпитват?
Веднъж я събуди нечие присъствие в килията. Тя усети, че трима или четирима мъже стоят до нея в тъмното и я наблюдават. Когато се размърда, единият седна на тесния нар до нея и докосна ръката й. Друг се присъедини и отмахна косата от лицето й.
— Значи тази е жената, за която казват, че подлудявала мъжете? — каза единият с леко развеселен глас.
Без повече да се интересува какво ще й направят, Саранда се обърна с гръб към тях и заспа. Когато отвори очи, си бяха отишли.
Сякаш бе минал само миг, преди да дойде пазачът и да я забута с обувката си. Когато Саранда се надигна, осъзна, че той й говори.
— Какво каза? — попита тя с усилие.
— Рекох да си кажеш молитвите. Делото ти е утре сутринта.
Колкото и немощна да беше, Саранда не можа да заспи. Съпротивителните й сили бяха разрушени до такава степен, че повече не можеше да се надява. Щом Мейс не й се бе обадил досега, сигурно или не знаеше къде е, или бе мъртъв. Може би изчакваше, тя да пристигне в съда, но инстинктът и подсказваше, че тогава би било прекалено късно. Щом веднъж Маклауд успееше да я вкара в съда, нямаше да й позволи да се измъкне. А ако Мейс се появеше и покажеше доказателството си, Сандър щеше да нареди да го убият. Тогава Ланс би успял да го довърши, като разкрие истинската му самоличност и всичко щеше да бъде напразно.
Ако Мейс не направеше своя ход, преди Саранда да стигне до съда, никога повече нямаше да има възможност.
В случай че беше жив.
Саранда разбра, че е сутрин, когато чу ключа да се завърта в ключалката. Една жена влезе, за да я приготви за съда. Тя й помогна да облече чиста рокля, избърса с гъба лицето и ръцете й, изчетка и среса косата й, като я вдигна на кок. Сетне й каза да чака след малко щели да дойдат да я вземат.
Саранда седеше като вкаменена на леглото, вторачена пред себе си. Мигът беше настъпил. Щеше да стане за смях в публичния съд. Щяха да я обвинят в убийството на двама души, които бе обичала от все сърце. Щяха да я обявят за виновна и да я осъдят на обесване. Съмняваше се, че ще отнеме повече от час-два.
Трябваше да се стегне и да изглежда смела. Трябваше да ги подмами да мислят, че не е уплашена. Но тя беше толкова объркана, толкова гладна и трескава, че сякаш не бе в състояние да положи никакво усилие.
Ключът се обърна отново. Беше време. Тя се изправи на треперещите си крака и пристъпи като мъртвец, след което спря ужасена.
Не знаеше сънува ли или е будна. Виеше й се свят и не виждаше ясно. Напълно ли бе изгубила разсъдъка си? Защото на вратата бяха Бат Мастърсън и Уайът Ърп.
59
Двамата стояха на прага, облечени с черни костюми и жилетки от брокат, обути с ботуши с шпори, с пищови, окачени на коланите и с по една пушка „Шарп 50“ в ръка. Пушка, с която от петдесет крачки може да се пробие дупка в бизон.