Докато пристигнат, Саранда беше толкова отмаляла, че направо я сложиха да спи. Поръчаха храна, но Саранда, която цели два дни почти не бе яла, не можа да задържи поетата храна. Док й даде някакво укрепващо средство, приготвено от уиски, корени от сарсапарила и кора от дива череша. До вечерта изобщо не й се ядеше и тя бе приятно пияна.
По едно време Бат седна на леглото до нея.
— По-добре ли си?
Тя го погледна с любопитни очи.
— Бат, когато те видях за последен път, ти ме повика да избягам с теб. Искаше да изживееш живота си с мен. Защо тогава помогна на Мейс?
Бат сведе поглед, сякаш беше притеснен.
— Мисля, че когато обичаш някого, си готов да направиш всичко за този човек, за да му помогнеш. Дори ако се наложи да жертваш собствените си чувства, за да го направиш.
— Да — отвърна тя, като разбра за първи път. — Така е наистина, нали? Да искаш да пожертваш себе си заради този, когото обичаш.
— Мисля, че ако им беше казала къде е Блакууд, щяха да се държат по-добре с теб. Но ти не го направи, нали?
Както бе предвидил Уайът, през този следобед имаше постоянен поток от най-различни посетители. Бат и Уайът, тежко въоръжени, застанаха пред вратата на дневната и отказваха да допуснат когото и да било. Полицията, репортерите, служители от съда, всички те предявяваха искания или молеха за интервю с прословутата престъпница, която успешно бе отложила часа на своята присъда. Но мъжете с оръжията отстояваха своето, като твърдо заявяваха, че затворничката е твърде болна в следствие отношението на нюйоркските власти, за да се среща с когото и да било. Когато изпратиха лекар, за да потвърди това, Док Холидей го изблъска от вратата и попита със страховит глас:
— Съмняваш се в думите ми, така ли, кучи сине?
Само съвместните усилия на Бат и Уайът го възпряха да не се нахвърли върху градския лекар. Повече лекари не се появиха.
Докато всички се разотидат, бе станало късно вечерта. Саранда беше спала през по-голямата част от следобеда. Тя усети, че се отварят врати и че някой влиза в стаята. Като отвори насила очи, се зачуди дали фигурата, която вижда, не е халюцинация.
— Мейс! — Саранда се опита да се надигне. Косата й беше разпусната и ограждаше лицето й. Той се приближи към нея, а зад него влязоха Бат, Уайът и Док.
Саранда се спусна към него, потапяйки се в топлината и силата му. В този миг той, изглежда, бе всичко онова, което не беше тя, всичко, от което се нуждаеше. Тя повдигна лице, а той го пое в ръцете си, за да го целуне. Но се спря и прокара ръце по влажната й кожа, шокиран от топлината, която се излъчваше от нея. Изпсува грубо под носа си.
— Тя гори!
— Май не са били особено гостоприемни към нея — каза Уайът.- Опитахме се да я накараме да похапне, но не можа. Док й даде подсилващо лекарство.
Саранда се олюляваше. Мейс я постави нежно на леглото, сетне подуши каната с лекарството, опита уискито и едва не се задави.
— Господи! Да не би да се опитвате да я убиете? — Те започнаха да протестират, но той им махна с ръка да мълчат. — Какво й дадохте да яде?
— Пържола, карто…
— Исусе! Нищо ли не знаете, бе хора?
Мейс хвърли сакото си и нави ръкавите на ризата си, като вдигна завивките, които бе изритала и я зави добре.
— Идва ли лекар тук?
— Отпратихме го. Решихме, че не ни трябва — можеше да надуши плана ни.
— Не виждате ли, че наистина е болна? Доктор Холидей — Мейс каза със същия авторитетен и рязък тон, който бе използвал като Арчър във вестника, — бъдете така добър да извикате лекаря. Извадете още одеяла. Сигурно ще поиска да се опита да смъкне температурата чрез изпотяване. Шерифе, господин съдия, върнете се на поста си отвън. Не пускайте никого освен лекаря. В края на краищата ще ни е от полза да имаме потвърждението на външен източник, че тя е сериозно болна. И се обадете да донесат малко бульон. Всеки глупак знае, че не бива да се дава пържола на човек, който не е ял седмици наред.
— Там, на Запад, ние не ядем кой знае какво освен пържоли — каза Уайът раздразнен.
— Тя изглежда ли ви като говедарка?
Саранда изглеждаше крехка и ужасяващо бледа, очите й бяха със зеленикаво-синкав трескав цвят, блеснали на фона на бледото й лице.
Тримата излязоха, като си мърмореха под носа. Мейс седна на леглото и прегърна Саранда.
— Не се тревожи, любима. Вече съм тук и ще се грижа за теб, докато се оправиш.
— Наистина ли?
— Трябва да се оправиш бързо. Тогава ще си възвърнем вестника — каза й той, като я целуна по влажното чело. — Сега не мисли за това. Само се съсредоточи върху оздравяването си.