Сякаш почувствал огнения й поглед, човекът с маската се обърна към нея. Саранда ахна тихо, разтреперана от неочакваното усещане, че е станала мишена на неговото желание, че сама вече не е ловец, тръгнал да търси плячка. Инстинктът й подсказваше да бяга, да се спасява от силата, която той излъчваше, от заплахата, която представляваше…
В другия край на залата имаше каменна стълба, водеща до втория етаж. Тя тръгна към нея с разтреперани крака. Надяваше се да изчезне, преди Уинстън да я е видял.
По стълбата слизаха и се качваха хора, които бяха тръгнали да разглеждат музея. Преди да стигне до средата й, някой я хвана за ръката. Тя се обърна рязко. Беше Мейс Блакууд. Един бърз поглед на тъмносините очи иззад строгия черен щит на маската му беше достатъчен да види колко е нервна.
Би избягала от него, но сега, когато я бе хванал, тя бе неописуемо щастлива да го види.
— Наситихте ли се на бала? — попита той с оксфордски акцент. Неспособна да говори, тя кимна.
— Бихте ли дошли с мен на терасата? Да излезем и да погледаме калта.
Той се усмихна чаровно, но мисълта й работеше прекалено трескаво, за да отговори. След като си бе поела дъх, тя си спомни с каква цел бе тръгнала след Блакууд и си върна решимостта. Той я поведе нагоре по стълбата към външната врата, като я подкрепяше за лакътя. Саранда използва това време да си събере мислите и да се приготви за атаката. Последното нещо, което можеше да си позволи в този момент, бе да даде на Блакууд възможност да разбере колко е уязвима в момента.
Вдигна ръка и попипа маската пред очите си. Тя й вдъхваше сигурност, беше средство да огради обърканите си чувства от пронизващия му поглед. Можеше да прави каквото трябва и каквото бе планирала толкова време. Трябваше само да го погледне в лицето… и да си спомни болката…
Дебелият Маклауд, който снощи бе у Ван Слайк, се оплакваше на една жена с ярко оцветена маска:
— Но ти не разбираш! Единствената причина да дойда тук беше, че исках да видя мадам Зорина. И сега ми казваш, че тя решила да не идва!
Саранда се бе замислила и не чу коментара. Бе разочарована, разбира се, защото също много искаше да се срещне с всеизвестната медиумка. Но сега трябваше да напрегне всичките си сили и да се концентрира върху най-важната си задача.
Излязоха навън. Поривът на вятъра охлади бузите й и й върна здравия разсъдък. Огледа се. Стояха на каменна тераса над задния двор на музея. До стената все още се издигаше скеле, на чийто връх бяха оставени ведра с боя. От двете му страни висяха въжета. Тя положи ръце на грапавия парапет и пое дълбоко дъх; мобилизираше се за предстоящата битка. Но в средата на вдишването се наведе прекалено много и загуби самообладание от усещането, че под балкона няма нищо, само празно пространство. Само две неща я плашеха на в този живот — затворът и височината. Зави й се свят и тя се изправи рязко, разтреперана, но решена да не му позволи да види слабостта й.
Мейс се бе облегнал на парапета с лице към стената от розов гранит, докато тя гледаше в обратната посока, към пустото поле. Каза си, че ако не поглежда надолу, всичко ще бъде наред.
— Интересът ви към калта се изчерпа бързо — забеляза Саранда, за да прикрие нервността си.
— Защо да се преструвам? И двамата знаем, че калта беше само претекст да остана насаме с вас. — Гласът му звучеше глухо, но странно вълнуващо в нощта.
— О, но вие ме измъкнахте от навалицата толкова лекомислено! Не ви ли хрумна, че сред толкова маски може да сте сбъркали? Може да не съм тази, за която ме мислите.
Той обърна глава и я погледна в блесналите очи.
— Може и аз да не съм този, за когото ме мислите.
— При тези обстоятелства би трябвало да поискам да си свалите маската и да се представите.
Мейс се обърна към нея и пое огърлицата от сини диаманти в дланта си. Топлите му пръсти допряха плътта й и накараха неочаквани тръпки да полазят по гърба й. Със закачлива усмивка той попита:
— Вие какво ще свалите, ако аз си махна маската?
— Трябва да ви нашибат с камшик за това нахалство. — Тя се дръпна и огърлицата падна от ръката му, която се хлъзна по кадифето върху изпъкналата й гръд. Не го очакваше, но се възползва от случая и се надигна леко и бавно, за да насърчи ръката му да се отърка о нея по-добре.
— А вас трябва да ви напляскат по задника. — Гласът му бе пресипнал. — Защото насърчавате това нахалство у най-добрия приятел на годеника си.
Саранда се плъзна покрай него с безсрамна женска грация и си тръгна.
— Последният мъж, който се опита да ме напляска, носи превръзка на едното око и ново чене.
Той хвана ръката й изотзад и я стисна нежно, но достатъчно силно, за да я спре. Тя замръзна на място, оставайки с гръб към него.