Той я отдръпна от себе си, за да може да я погледне.
— Нали не се опитваш да ме излъжеш?
— Мисля, че по този въпрос вече съм си научила урока. Сега да ти кажа за костюма, който си ми донесъл. Трябват ми някои допълнения, за да стане убедителен…
Регистрираха се в хотел „Метрополитън“, където преди осемнайсет години бе отседнал Уелският принц на път за Ню Йорк. Саранда се бе дегазирала така, че да изглежда като стара жена. Носеше внушителна сива перука, а майсторският грим правеше кожата й да изглежда застаряваща, с характерните гънки и торбички. Тя дори бе изрисувала с руж ситни бръчици по горната си устна. Когато свиеше устни, изглеждаше точно като жена, чиято уста някога е била чувствена и красива, но сега бе сбръчкана и намусена от възрастта.
Саранда си сложи подплънки, за да изглежда по-пълна и се облече в тежък костюм от брокат, обточен около врата и по краищата на ръкавите с оцветени кожи. Костюмът й продаде внушителен и европейски вид. Той беше в пепеляворозов цвят и въпреки това Саранда преметна върху него шалове в червено, оранжево и виолетово. Оранжевият цвят не бе случаен. Когато го сложеше близо до лицето си, той променяше очите й в зелено.
Като цяло, с капелата си с ярко оцветени щраусови пера и високите токове, които я правеха по-висока, тя бе истинска циганка гадателка, чиято представа за официален тоалет явно бе не чак толкова традиционна, колкото тази на по-консервативните й сестри.
Тъй като се знаеше, че мадам Зорина винаги пътува с кучето си, Стъбс си бе взел беля на главата, докато открие съответната унгарска порода или поне животинче, което да прилича достатъчно на такова. Медночервеникавият пойнтер се дърпаше на каишката, докато се регистрираха, душеше дрехите на другите гости и се чудеше каква пакост да направи.
— Казвал съм го — прошепна Стъбс. — Не се появявай с животни на сцената. Винаги се държат високомерно. — Баща му бил работил като цирков артист и той го знаеше от опит. Саранда обаче бе решила, че не е лошо един игрив пойнтер да отвлича вниманието от силно гримираното й лице.
Стъбс, облечен с консервативен тъмен костюм с европейска кройка, се кипреше като неин секретар. Мейс, нахлупил ниско шапката, за да скрие очите си, носеше багажа.
Щом се намъкнаха в огромния хотелски апартамент, седнаха и зачакаха.
— Надявам се да дойде скоро — каза Саранда, като си вееше с вестник. — Гримът е толкова силен, че кожата ми не може да диша.
— Откъде знаеш, че ще дойде? — попита Стъбс, който се отнасяше скептично към плана. Твърдеше, че има прекалено много рисковани моменти.
— Нищо не знаем със сигурност — отвърна Мейс безгрижно. — Но ако дойде, от вас зависи да го накарате да пожелае втора среща. Сега седнете и чакайте. Търпението е ключът към успеха.
Чакаха три часа. Стъбс крачеше нервно из стаята. По занаят беше касоразбивач и бе свикнал да действа. Саранда се съсредоточаваше върху усилията да не пипа лицето си, което под силния грим бе започнало да я сърби. Само Мейс беше весел. Той използва времето, за да прочете целия вестник и да си вземе бележки. Когато Стъбс попита отново откъде се знае, че посетителят ще дойде, Мейс му отвърна простичко, без да вдига поглед:
— Ще дойде.
След минути на вратата се почука. Мейс и Саранда отидоха в спалнята, като оставиха вратата леко отворена. Оттам чуха гласа на Сандър Маклауд, който питаше за мадам Зорина. Без да поглежда, Саранда усещаше усмивката на Мейс. Стъбс, който държеше лаещото куче за каишката, отвори вратата.
До единайсет часа се бяха подготвили и го чакаха. Навсякъде из дневната горяха свещи и единствено те осветяваха стаята. Странни сенки се люлееха по стените и създаваха тайнствена атмосфера, а и щяха да му попречат за види ясно лицето й. Саранда беше облечена в дреха, вдъхновена от циганските предци на Мейс: тъмновиолетова коприна със златисти нишки и множество шалове в ярки сини, розови и зелени тонове. На ушите й висяха златни обеци халки, а на ръцете й дрънчаха дузина гривни. Тя ги бе сложила върху ръкавите на дрехата си, за да скрие младата си кожа. Ръцете й бяха в яркозелени ръкавици и когато ги приближеше до лицето си, потвърждаваха впечатлението, че очите й са зелени, а не сини. Освен това Саранда бе закрила долната част на лицето с тънък шифон около и носеше стоманено-сивата перука.
Когато Маклауд влезе, тя седеше на маса до прозореца в дъното на стаята. Затова той трябваше да измине доста дълго разстояние, докато тя го изучаваше, без да мигне. Това бе още една предпазна мярка, в случай че той схване измамата и тя бъде принудена да изскочи бързо през прозореца. Кучето й седеше до нея и дишаше шумно.