— Кълна ви се, само ми кажете какво да правя и ще го сторя…
— Какво мога да ти кажа, което още не съм ти казвала? Трябва да продадеш вестника. Но защо ли си губя времето? Вече е твърде късно.
— Не! Не може да бъде! Мадам Зорина, трябва да измислите нещо! Вие сте казали на баща ми къде да инвестира парите си. Казали сте му определена сума и това, че ще я утрои за двайсет дни. Станало е точно според думите ви. Можете да направите и за мен същото. Останаха ми малко пари. Не са много, но ако ми помогнете…
— Колко ще получиш за вестника си?
— Сто хиляди долара.
— Много добре. Ще ти помогна за последен път. Трябва да продадеш вестника, както говорихме. Но първо инвестирай същата сума в нещо друго. Аз ще ти посоча шанс. Ще е нещо, което не само ще възстанови богатството ти, но и ще го умножи стотици пъти. Една невероятна възможност, чийто смисъл само ти ще можеш да видиш. Разбираш ли ме? Само ти.
— Да, да. Разбирам. Но каква е тя? Каква ще бъде?
— Още не знам. Само знам, че тази възможност ще ти се представи утре в офиса ти. Трябва да си бдителен и да я разпознаеш, когато ти се яви.
— Да, ще го направя. Благодаря ви, мадам Зорина. Съжалявам, че се усъмних във вас.
Когато Сандър си тръгна, Мейс подаде някакви документи на Стъбс.
— Ето ти акциите. Фалшиви са, естествено. Накарай О’Тул да отиде в кантората на Маклауд утре сутринта. Кажи му веднага да ми докладва резултата.
На следващата сутрин Сандър извика секретаря си. Той беше слаб и пъргав мъж с рижа коса и очила с рогови рамки.
— Господин Форбс, кой чака да влезе при мен?
— Обичайната група бизнесмени, които искат да инвестирате в един или друг проект.
Маклауд изглеждаше заинтересуван.
— Хората, които искат да инвестирам, какво продават?
— Нека да видя. Сгради с канцеларии, земя във Флорида, о, има и две нови предложения. Мъж, който продава някакъв рудник. И някакъв друг с акции.
— Що за акции?
— Не знам. Ще попитам.
— А другият човек? Що за мина е неговата?
— С някакъв рядък минерал, така казва. Записах си го. — Той прелисти бележника си. — Ето го. Афронеум. Никога не съм го чувал. Твърди, че ще бъде ценен. Засега никой не знае нищо за него.
— Тя каза, че аз единствен ще го позная… Форбс, върви в отдела за справки да видиш какво можеш да научиш.
— Веднага. А чакащите господа?
— Нека почиват, докато съберем малко повече информация. После ще реша.
Мина цял час, преди да се върне Форбс.
— Намерих две съобщения в минали броеве — каза той, като погледна бележките си. — Първото е просто малко съобщение отпреди две години, в което се описва някакъв рудник в щата Ню Мексико, която е единственият източник на афронеум. Второто е по-скорошно, отпреди година — статия за някакъв човек, който се опитва да продава акции от същия този рудник. За жалост, не е намерил купувачи, тъй като за този минерал все още не е открито никакво приложение. Но ето я и невероятната част. Няма да повярвате! Утре ще напечатаме статия за прочутия италиански учен доктор Сифреди, който смята, че този елемент може да се използва за жичките в електрическите крушки. Сифреди твърди, че като се замести тунгстенът с афронеум, крушката би имала десет пъти по-продължителен живот.
— Господи! — подсвирна Сандър. — Като се има предвид, че градът е на прага на електрификацията… мога да направя цяло състояние! Тук става дума за милиони! Колко иска той за рудника?
— Позволих си да попитам. Каза, че иска двеста хиляди. Сър, не бих имал нищо против да вложа част от спестяванията си…
Маклауд го погледна вбесено.
— По-късно ще говорим за това. Ще му платя веднага сто хиляди, които ще взема от продажбата на вестника. Не би трябвало да е много трудно. Той се опитва да продаде рудника от известно време, тъй че няма да има търпение. Помоли го да почака. Провери документите му с адвокатите ни. Трябва ми малко време да помисля. Кажи на другите да си вървят вкъщи.
— Маклауд дори не пожела да ме приеме — казваше О’Тул на Мейс. — Направо ме изрита. Дори не успях да мина покрай секретаря. Той ми даде да разбера, че ако дойда пак, ще се случи същото.
— Ти настоя ли?
— Накарах го да ми каже защо не иска да ме приеме Маклауд. Той вече е надушил някакъв друг тип, който продава рудник в Ню Мексико. Съжалявам, направих каквото можах. Искаш ли да опитам пак?
— Не — отвърна Мейс. — Важно беше да стане днес.
— Ето какви измамници ни доведе Стъбс — оплака се Саранда, когато си тръгна.
— Хайде, стига — успокои я Мейс. — Не се обезсърчавай.
— Да се обезсърчавам ли? Маклауд се кани да плати сто хиляди долара, за да купи някакъв рудник в Ню Мексико, който безспорно е без никаква стойност, а ние оставаме с пръст в уста. Боях се, че ще се случи нещо подобно, напълно непредсказуемо. Ами наводнението, което изскочи така ненадейно? Какво ли още ще ни изненада? И откъде, по дяволите, ще вземем парите в брой сега?