— Той е разбрал — каза тя.
— Подозира. Не е същото.
— Не мога да се срещам с него. Той ще ме познае веднага. Няма да успея да контролирам гласа си. Мейс, не мога да го направя!
Той я прегърна.
— Аз пък ти казвам, че можеш. Ако не го направиш, ще стане още по-подозрителен. Ще уредим да се срещнем с него на някое уединено място, на тъмно, за да не може да те огледа добре. Аз ще бъда с теб, ще се скрия, ако ти потрябвам. Чуй ме, Саранда, няма защо да се страхуваш от брат ми. Той се стреми да разобличи нашия блъф, защото иска да си запази мястото. Той трябва да се паникьосва, а не ти. Чуваш ли ме? Ако не покажеш…
— Аз му казах за детето…
Мейс помълча малко, после отпусна ръце.
— Кога?
— В затвора. Когато дойде да ме посети. Уверявам те, не мога да се изправя очи в очи срещу него.
— Какво каза той тогава?
Саранда вдигна очи към Мейс. Гласът й стана по-силен при спомена.
— Той каза, че ти ще избереш него, а не мен. Каза, че винаги е било така.
— Това е абсурд. Ако изиграем добре картите си, няма да е нужен никакъв избор. Затова трябва да се срещнеш с него. Не можем да си позволим Ланс да обърка работата в крайната фаза. Не и когато сме толкова близо до победата.
Саранда закрачи из стаята, стиснала ръце в юмруци, като се опитваше да открие по-безболезнен начин да каже това, което трябваше. Не можеше да открие.
— Той ми каза още нещо. Нещо, което по-скоро бих умряла, отколкото да ти кажа. Но трябва да го знаеш.
Мейс не отговори веднага, сякаш инстинктивно се боеше да го чуе.
— Какво е то, принцесо?
— Каза ми, че той е издал Пилар.
— Значи те е излъгал.
Саранда го загледа недоумяващо.
— Защо ще го прави?
— Не знам. Но аз съм ти обяснил колко ми е верен.
— Мейс…
— Слушай. В затвора ти направи онова, което Ланс е правил през всичките тези години. Каквото и да са ти сторили, ти си отказвала да ме предадеш. Кажи ми сега. След всичко това би ли могла да ме предадеш?
— Това е различно. Аз те обичам.
— Да не би да казваш, че брат ми не ме обича? Ланс ме боготвори. Винаги е било така. дори прекалено много ме е боготворил.
— Точно това казвам и аз. През годините това боготворене се е изкривило. Ти си всичко онова, което той иска да бъде. Така ми каза самият Ланс. Не мисля, че той само иска да бъде като теб — той иска да те измести! Кажи ми истината. Не си ли намирал начини да се възползва от твоята клетва да го защитаваш?
Мейс затвори очи и уморено прокара ръка през косата си.
— Та той се хвали с това! Мейс, ако той не иска смъртта ти, то поне иска да съсипе всичко, което ти принадлежи. Той е луд. Няма да се спре пред нищо…
— Стига! — извика Мейс. — Знаеш ли какво трябва да направя, за да ти повярвам? Трябва да приема факта, че е полудял заради мен!
Саранда не можеше да повярва на ушите си.
— Това не е вярно!
— Така ли? Ако Ланс е луд, това е от побоите, които му нанесоха заради мен. Ако призная, че е зъл, че е по някакъв начин изкривен, то аз трябва да поема отговорността. Той не би правил нещата, които върши, ако не бях аз.
— Не го изричай дори!
— Знаеш ли що за ужасяваща перспектива е това? Та той е мой брат!
Саранда го прегърна, твърдо решена да не говори повече.
— Не е вярно, скъпи. Ти си толкова съвършен измамник, че си измамил дори себе си!
Мейс с усилие се откопчи от прегръдката й.
— Сега трябва да измамим Ланс. Но ми трябва помощта ти. Нямаме време за нищо друго.
Очевидно Мейс нямаше намерение да приеме фактите сега. Трябваше да свършат тази работа. Унищожаването на Маклауд беше над всичко.
— Той ще ме познае. Ще се издам.
— Не, не. Вярвам в теб!
Тя го погледна, видимо трепереща.
— Вярно ли е? — попита тихо тя.
— Кое да е вярно?
— Оттогава непрекъснато мисля за това, което каза той. Би ли избрал Ланс вместо мен?
Преоблечена като мадам Зорина, Саранда се срещна с Ланс на пристана Челси в полунощ. Беше много тъмно и само един газов фенер светеше на входа към пристана, осветявайки пътя напред. Саранда стоеше, загледана в течението и се опитваше да не мисли. Някъде в мрака се криеше Мейс. Това не я успокояваше кой знае колко. За разлика от Мейс, Саранда знаеше, че около нея витае някакво бедствие. Не можеше да обясни откъде го знае. Беше същото чувство, което я бе обзело, когато гледа на Мейс на карти, а после и на Маклауд.
Течението бе необикновено бързо. Лодките, закотвени на пристана, се удряха една в друга и я стряскаха. Беше избрала най-уединеното кътче, достатъчно далеч от газовия фенер, за да не се вижда добре лицето й. И въпреки това трепереше. Пот изби по челото й под силния грим. Устата й беше пресъхнала, а езикът й — като шкурка. Тя направо влизаше в капана, заложен от най-страшния й враг — мъжът, който ограби младостта й и всичко, което бе обичала тогава. Мъж, който изобщо не се интересуваше от нея, но се чувстваше заплашен от нейната близост с брат му. Мразения и обичан брат. Мъж, който би се радвал да я види мъртва.