Саранда обаче знаеше, че той скърби за смъртта на Ланс. И подозираше, че обвинява нея. Дали бе възможно да си мисли, че ако Ланс бе още жив, биха могли да му помогнат? Дори сега, реши тя, Мейс отказваше да разбере степента на братовата си лудост.
След сватбата те се върнаха в хотела, в който живееха. След всичко случило се беше твърде болезнено да се върнат в имението на Ван Слайк, а купуването на къща им изглеждаше твърде постоянно за сегашното им състояние. И бяха доволни да останат в хотела. В първата им брачна нощ обаче хотелската стая изглеждаше стерилна и пуста. Твърде дълго бяха живели като скитници и въпреки това сега, когато бяха женени, изглежда нищо в живота им не се бе променило.
Събличаха се, за да си лягат — несръчно, едва ли не ужасявайки се от това, което ще последва — когато внезапно Мейс я грабна за раменете както преди.
— Давай да се махаме оттук — помоли я той. — Веднага. Ще се качим на първия влак за Сейнт Луис. Оттам ще вземем парахода, както дойдохме. Нека да изкараме един меден месец. Какво ще кажеш?
Саранда знаеше, че той отчаяно се опитва да върне онова, което бяха открили по време на съдбоносното си пътуване и въпреки това, застанала сега на палубата, загледана в огромната река Мисисипи, чувстваше как трепери. Онова пътуване на север беше един вид поражение. Време, когато се бе научила да му вярва, когато свободно му бе отдала сърцето си и душата си. Не беше сигурна, че ще може да го направи отново. Не беше сигурна, че това ще помогне.
Въпреки това Мейс й се закле, че ще си струва болката. Той толкова много настояваше, че най-накрая тя се съгласи да изиграе отново цялата нощ, да му позволи да я завърже за леглото и да се опита да преоткрие любовта и доверието, изчезнали през онази нощ заедно с Ланс.
Миризмите на реката й припомняха първото й пътуване с парахода, когато Мейс се приближи изотзад. Пътуваха вече часове наред и се стъмваше. Небето беше тъмнолилаво, на места среднощно синьо — като очите на Мейс. Саранда знаеше, че е дошъл моментът и въпреки това го отлагаше колкото е възможно по-дълго.
— Готова ли си? — попита той, сякаш непознат я питаше как е със здравето.
Саранда се обърна и го погледна. Погледна скъпото лице и почувства само болка. Беше обещала. Навярно Мейс бе прав. Навярно това щеше да им помогне.
Защо тогава се чувстваше така, сякаш й бяха дали последна цигара, преди стрелците да насочат пушките си?
Тя изправи рамене и се отдалечи от перилата.
— Готова съм.
Каютата им беше по-просторна от преди, по-луксозна, тъй като сега имаха много пари за харчене. Мейс обаче се бе погрижил да пресъздаде сцената точно като миналия път. Беше намерил бял шал, за да завърже ръцете й за таблата.
Гола и разпъната, в очакване Мейс да свърши работата си, Саранда се чувстваше като разголена пред непознат. Започваше да й се иска да не се бе съгласявала. Но неговият поглед я караше да не говори. Тя виждаше в очите му любов, която не можеше да отрече.
Истината беше, че все още се чувстваше предадена. Мейс бе имал възможността да докаже своята лоялност към нея, но не го бе сторил. Той можеше да вземе пистолет през онази нощ, когато се срещнаха с Ланс. Можеше сам да извърши убийството, както човек милостиво убива бясно куче. Можеше да я предпази от извършване на убийството. Но не го бе направил. Беше стоял и гледал как Ланс я заплашва. Как едва не убива него самия. Дали Мейс бе осъзнал колко близко е бил до смъртта от ръката на собствения си брат? Дали когато оставаше сам нощем поглеждаше истината в очите? Или още мислеше, че е можел да го разубеди?
Сега, когато бе твърде късно, той постоянно носеше пистолетна колана си под сакото. Дали мислеше, че така ще навакса? Че ще я пази отсега нататък?
Болеше я от тези мисли. Защото въпреки всичко тя го обичаше дори повече от преди. Беше му дала всичко свое. Беше се променила заради него. Въпреки страха си дори искаше да го дари с деца, защото я бе накарал да повярва, че е способна да бъде добра майка. Но как бяха докарали нещата до тук — да са принудени на правят театър, за да се любят? Само за да се почувстват близки?
Навярно това бе в природата на хищниците, мислеше си Саранда, докато Мейс завързваше глезена й. Може би измамниците се нуждаят от роля и без нея се чувстват разголени. Тъжното беше, чене винаги е било така.
Мейс тъкмо поемаше другата й ръка, за да я върже, когато на вратата се почука.
— Господин Блакууд, елате бързо — чу се треперещият глас на стюарда. Мейс спря и двамата си размениха сепнати погледи. Беше помолил да не ги безпокоят. Сигурно нещо не бе наред. Стюардът блъскаше по вратата, сякаш параходът гори.