В този миг тя проумя ужасяващата истина. Започна да се бори лудо, като се опитваше да разкъса оковите си, които я разпъваха безпомощна под него. Като използваше всеки грам сила, която й бе останала, тя се бореше като дива котка да го избута от себе си. Но без резултат.
Внезапно Саранда чу как топката на вратата се завъртя. Сигурно беше заключена, тъй като някой започна да тропа силно отвън. Посипаха се яростни удари, а мъжът върху нея се разсмя. Това беше смях на привидение. Тя го усещаше върху себе си като копие, готово да я прободе. И тъкмо когато го насочи към нея, вратата се разтвори с трясък.
Газеният фенер припламна, когато другият мъж нахлу в стаята. Саранда нямаше време да изкрещи, когато натрапникът влетя в стаята. От една дупка в главата му течеше кръв и това беше Мейс!
Мъжът върху нея повдигна глава и тя откри, че гледа втренчено в безжизненото, деформирано око на един мъртвец.
Ланс Блакууд правеше всичко, на което бе способен, за да изиграе отново едно отдавнашно изнасилване.
70
Ланс бе жив. И се хилеше както през онази ужасна нощ, когато тя беше още дете. Всичките подробности оттогава се върнаха в съзнанието й. Пламъците, които танцуваха наоколо. Писъците на майка й. Любимият й баща, който удряше по вратата, опитвайки се безумно да намери начин да излезе навън, преди димът да ги задуши до смърт. И през цялото време този налудничав смях в ушите й… точно както сега.
Саранда не осъзнаваше, че крещи. Само разбра, че в един миг гледаше втренчено това омразно лице, а в следващия някой го откъсна от нея с такава сила, сякаш ураган го помете през стаята. Ланс бе запратен в стената толкова силно, че остана без въздух. А над него стоеше Мейс, дишащ тежко.
— Ти, кучи сине — изръмжа Мейс.
— Недей да избухваш, приятелче. Помислих, че си я оставил за мен. Нещо като малък подарък. За това, че се върнах от оня свят. Не е ли голям късмет, че жена ти е толкова лош стрелец? Само ми ожули главата с оня куршум. Остави ми още един белег, ама какво от това?
Този път Мейс бе наистина изненадан и стреснат също като Саранда. Изглеждаше толкова разбит, сякаш точно този път в живота си не можеше да реши какво да направи.
— Накарал си да ме извикат и да ме ударят по главата, за да можеш да…
— Да си отмъстя! Какво друго може да се очаква от един Блакууд, не е ли така? Може да те е придумала, че става за съпруга, но тя почти уби твоя по-малък брат. И така щеше да стане, ако не се бях хванал за една лодка наблизо, та да ме извадят. И аз ви наблюдавах каква щастлива двойчица сте. И чаках да дойде моят миг. И изобщо не съзнавах какво… забавление ме очаква тук. — Последните думи бяха казани с презрителен поглед към Саранда, която се опитваше да се освободи.
Мейс я погледна и видя паниката в очите й. Като пристъпи към нея, той извади запушалката от устата й, метна й едно покривало и попита:
— Добре ли си?
Саранда не можеше да повярва какво чува.
— За Бога, Мейс, убий го!
Ланс се ухили надменно.
— Ти ще ме убиеш, Мейс, така ли? Погледни окото ми, братко! Добре погледни. Такова е заради теб. Или не си спомняш клетвата, която ми даде? Да ме пазиш до деня на смъртта ми?
За миг в стаята настъпи тишина, докато Мейс гледаше Ланс, а после Саранда. Тя не беше сигурна, че ще предприеме нещо, но знаеше едно: Ланс нямаше намерение да ги пусне живи оттук. Видя го в погледа му.
Хванат натясно и ударен лошо в главата, Мейс не се контролираше както обикновено. Кръв от раната на главата му се стичаше в окото. Той я избърсваше така, сякаш бе замаян. От случая с торнадото Саранда не го бе виждала толкова безпомощен, на път да се огъне пред непобедимия си враг. Само че този път негов враг беше обичта към брат му.
Мейс забеляза внезапното отчаяние в нейните очи и се обърна отново към Ланс:
— До деня на смъртта ти ли? — повтори той сухо. — Този ден дойде, Ланс. Ти причини достатъчно нещастия за цял един човешки живот.
— Ти и твоят проклет език, Мейс. Ти успя с приказки да се добереш до всичко, което аз желаех и не можех да постигна. Когато се замисля колко пъти те молех за помощ…
— Кога съм ти отказвал помощ?
— Когато дойдох при теб и те помолих да напуснеш Пилар. Достатъчно бях страдал. Помолих те като брат брата. Но не, ти трябваше да живееш с тази кучка, докато брат ти гладуваше. Затова я предадох. Така ти беше завъртяла главата! Знаех, че щом веднъж се отървеш от нея, ще се върнеш при мен в занаята. Но ти какво направи? Отиде при онези Ван Слайк. И пак не ми предложи да ме вземеш със себе си. Можа само да ме направиш съучастник в тяхното мошеничество. Всичко ще делим по равно, а, братко? Нали все това ми обещаваше през всичките тези години?