Мейс вече трепереше от видима ярост.
— Е, едно нещо поне споделихме — продължаваше Ланс. — Тази малка Шъруин. К’во ще кажеш да заровим томахавката и заедно да опитаме пак, а?
Мейс затвори очи. Сетне бръкна под сакото си и бавно извади пистолета.
— Каниш се да ме застреляш ли, братко? Погледни ме в окото и ми кажи, че можеш да го направиш. Нито една жена на тая земя не струва колкото братската любов. А ти наистина ме обичаш. Каза ми, че ме обичаш.
Мейс погледна в осакатеното око на брат си — окото, заради което бе изпитвал толкова силна вина през годините. Насили се да го гледа, да погледне и истината в очите. Да, Ланс и без побоищата щеше да бъде такъв. Да, той, Мейс, бе защитавал един луд. Трябваше да сложи край.
— Любов ли? — процеди той. — Ти ми отне любовта и я превърна в нещо гадно. Никога не си знаел какво означава тази дума.
Мейс си пое дъх и като човек, който прекратява страданията на умиращ звяр, натисна спусъка.
Изстрелът избухна между четирите стени на стаята. Наглият израз на Ланс изчезна и по лицето му се изписа крайно смайване. От гърдите му бликна кръв — Мейс го бе прострелял точно в сърцето. Ланс се запрепъва из стаята изумен и излезе през вратата, сякаш бягаше от отмъщението, за което никога не бе вярвал, че ще го настигне. Сграбчи перилата, но загуби съзнание и цопна шумно в реката.
— Аз стрелям точно — промълви Мейс, втренчен след него. — Този път няма да възкръсне.
Навън проехтяха стъпки. Идвайки на себе си, Мейс хвърли пистолета и отиде да развърже Саранда и да й подаде един халат. От палубата се чуваха възклицания и писъци. Мейс побърза да се присъедини към хората до перилата.
Завита в халата, Саранда излезе точно навреме, за да види как трупът на Ланс бива повлечен от витлото на кораба. Тя се притисна към Мейс и извърна глава от ужасната гледка.
Наоколо бе настанала суматоха. Но Саранда усещаше някакво огромно спокойствие у Мейс. Той не помръдваше. Изглеждаше, че не диша. Тя вдигна поглед и видя, че той я гледа с наскърбени очи.
71
През по-голямата част на нощта отговаряха на неизбежните въпроси на капитана — защо и как Ланс Блакууд е бил застрелян. След разпита Мейс бе пуснат като напълно невинен. Дадоха им друга кабина, почистиха раната на тила му, където Ланс го бе ударил изотзад, но той отказа да му направят превръзка. Все още не си бе легнал, когато Саранда най-сетне заспа.
Тя спа през по-голямата част от сутринта, тъй като беше прекалено изтощена емоционално, за да прави каквото и да е друго. Когато се събуди следобеда, откри Мейс заспал на един стол.
Саранда се облече тихо и излезе на палубата. Дори когато отговаряха на изстрелваните въпроси, помежду им бе настанала неземна тишина. Избягваха да се гледат в очите, сякаш бе прекалено скоро да се огласява това, което трябваше да кажат. Сега Саранда знаеше, че е грешила за Мейс. Но не знаеше какво означава това или как ще се отрази на бъдещето им. Дали Мейс се чувстваше също така предаден от нея, както се бе чувствала тя напоследък?
Като гледаше бреговете на реката, на Саранда й се искаше да могат да оставят всичко зад гърба си. Да не им се налага дори да говорят. Да могат само да се спогледат и да разберат какво иска да каже другият. Нещата между тях да станат лесни и свободни.
Но кога ли нещата помежду им са били такива? Единствено през онези дни, когато бягаха, за да спасят живота си.
Саранда усети, че Мейс е до нея. Като го погледна, тя видя един изумително красив мъж, облечен в скъп костюм внушителен издатели магнат. Изглеждаше изтънчен и елегантен както когато го видя за първи път в Ню Йорк. Единствен буйните му черни къдрици, вълчата уста и циганските очи не се вписваха в почтения му вид. Иначе той бе блестящ пример за нюйоркска изисканост. Саранда знаеше, че и тя изглежда също така безупречно елегантна в копринения си тоалет от Париж. Но кой знае защо все си спомняше Мейс, облечен с дрехите на фермера от Тенеси, с два размера по-малки.
Усмихна се нежно при този спомен.
— Защо се усмихваш? — попита Мейс — първите думи, които й каза откакто бе застрелял Ланс.
— О, само си спомних как изглеждаше в дрехите на оня фермер. Искаше ми се…
— Какво?
— Да сме пак там, с онези дрехи… — Това не бе всичко, което й се искаше, но само него успя да каже.
Мейс се облакъти на перилата и се надвеси напред, загледан в пейзажа.