— Странно, че сега си спомняш за това. Сигурно сме близо до Мемфис.
— Мейс… — каза Саранда след малко.
— Нека сега не говорим за това, а?
Тя въздъхна и отново погледна към брега. И той не искаше да разговаря — също като нея. Но какво щяха да правят сега? Къде щяха да отидат? Саранда знаеше какво си мечтае да се случи. Не искаше нищо друго, освен да слезе от кораба и да избяга от спомена за Ланс.
След минути пейзажът отново й се стори познат. Обзе я странното усещане, че вече го е виждала. Сякаш го бе правила и преди. Сякаш бе мислила всичките тези отчаяни неща, докато гледа все същия пейзаж. Взеха един завой по реката и Саранда се изправи. Там, точно пред тях, беше огромната издадена скала, където фермерът държеше своя сал.
Саранда хвърли поглед към Мейс. Той я гледаше със същото внезапно появило се чувство в очите. Зъбите му проблеснаха в голямата уста. Каква разкошна усмивка има, помисли си Саранда и се засмя в отговор.
Сякаш една единствена мисъл прескочи от неговото съзнание в нейното и обратно. Дори не се попитаха дали могат да го направят. Нямаше време за въпроси, нито дори за рационални мисли. Като едно същество двамата започнаха да разкъсват дрехите си и да ги хвърлят по палубата. Той захвърли градската си шапка във водата, а скъпият му костюм лежеше на купчина в краката му. Саранда изрита настрани скъпата си тъмносиня рокля.
Двамата се смееха и се чувстваха безгрижни като деца, преизпълнени с очакване, сякаш това бе първият им ден на земята. Стъпиха едновременно върху перилата, олюляха се за миг и сетне се гмурнаха заедно в мътното течение на Мисисипи.
Преди да отплуват надалеч, хората от палубата се разкрещяха, тъй като смятаха, че се нуждаят от помощ. Но когато двамата погледнаха назад и им махнаха с ръце, като неспирно се смееха, евентуалните спасители поклатиха глави. Навярно, зашепнаха си те, след шока от предишната нощ новобрачната си двойка си е загубила напълно ума.
— Къде отиваме? — извика Саранда, докато плуваха един до друг.
— Има ли значение? Щом се отдалечаваме от кораба?
Саранда поклати глава, за да изтръска водата от очите си. Течението беше силно, но не я беше грижа. Тя се чувстваше чудесно, беше измила спомените и онова ужасно мълчание. Хубаво беше да се раздвижи, да напрегне мускули, да се почувства жива.
— В края на краищата семейството на фермера спечели онзи конкурс — извика тя. — Десет хиляди долара от парите на Маклауд, нали? Винаги можем да се отбием и да им съобщим приятната новина.
Мейс се хилеше.
— А всъщност така и не можахме да видим Ню Орлийнс. Не и в най-добрата му светлина.
— Кой го е грижа накъде отиваме? — провикна се тя. — Щом сме…
Направи пауза. В един последен миг на несигурност, тя хвърли плах поглед към него.
— …заедно — довърши той.
Мейс доплува до нея, хвана я за кръста и я целуна силно. Водата, капеща от очите й, се смеси със сълзите й.
— Ще можеш ли някога да ми простиш? — попита Саранда.
Мейс сложи ръка на устата й.
— Няма за какво да ти прощавам.
— Ти уби брат си заради мен.
Очите му моментално се замъглиха.
— Човекът, когото убих, не беше моят брат.
— Мейс…
— Тихо, любима. Като добри измамници поне знаем как да започнем съвсем отначало и на чисто.
— Така ли?
— Е, може би след като малко полудуваме.
— Преди да се установим. В края на краищата имаме да издаваме вестник.
— Ще се върнем и ще го издаваме — обеща й той. — Но преди това предлагам да продължим както започнахме. Да си направим истински меден месец, да се забавляваме и да оставим миналото зад гърба си.
— Имаме да свикваме с толкова много неща. Не разполагахме с много време.
— Съмняваш ли се, че ще се справим?
— Вече не — каза тя и разбра, че за голяма нейна радост този път е истина. — Значи нека се забавляваме колкото можем. Преди да се върнем в града и ти поемеш вестника, а аз да изобличавам злото.
— А, чакай малко. Не сме се споразумявали…
Саранда се откъсна от него и заплува с всички сили към брега. Като стигнаха дотам, и двамата дишаха тежко и се кикотеха. Саранда се измъкна от водата и побягна от него, но той се хвърли върху нея и я притисна с цялата си тежест върху земята. Затъркаляха се из тинята, като се смееха и пищяха, докато той не запуши устата й с целувка. Тя се притисна към него, благодарна, че съдбата им даде тази втора възможност.
— Толкова те обичам — каза Саранда. — Искам да оставим всичко зад себе си. Люби ме, Мейс. Нека го направим като първия път.
— Тук ли? — извика подигравателно той. — В тинята?
— Май това е единственото място, на което не сме правили любов.
Мейс й се усмихна с цялата любов и благодарност, които блестяха в очите му.