— Спомням си времето — говореше разпалено Маклауд, — когато „Глоуб“ защищаваше правата на онеправданите без клеветнически нападки срещу добрите, почтени хора, които направиха този град… по дяволите, тази страна… велика. — Той очевидно бе ядосани размахваше юмрук като ковашки чук над наковалня.
— Под „почтени хора“ сигурно не разбирате личности като приятеля си Грант, нали? — попита Блакууд.
— Генералът е един от най-великите мъже, които съм имал привилегията да познавам. През войната служих при него. Ами ако не беше той…
— Ако не беше той, нямаше да съществува най-калпавата администрация, която тази страна е виждала някога.
— Грант направи за тази страна повече добрини от всеки, който човек като вас някога би познавал.
Блакууд вдигна вежди.
— Какво искате да кажете с това „човек като вас“, господин Маклауд?
— Заблудени редактори като вас са виновни той да напусне поста.
Блакууд лицемерно сведе поглед.
— Бих искал да мисля, че имам известна заслуга за това.
Ужасен и много смутен, Уинстън се покашля.
— Извинявайте, Арчър, не знаех че сте зает.
Той понечи да се върне, но Блакууд му направи знак да влезе в кабинета.
— Няма нищо. Нямаме тайни, нали, Маклауд? За шериф Мастърсън сигурно ще е полезно да види как в големия град лошите хора действат под маската на уважавани бизнесмени.
— Как смеете? — изръмжа Маклауд. — Хората, които громите, са наши приятели. Влиятелни хора. Те могат да помогнат не само на вашия вестник, но и на кариерата ви. Че с тяхната помощ… с нашата помощ вие можете да станете сенатор!
— И да ви позволя да ме пъхнете в малкия си джоб? А тревогата ви за приятелите случайно да се дължи на слуховете за вашите железници? Че сте подкупили трима от членовете на кабинета на своя приятел Грант? Че сте ги уговорили да ви продадат обществена земя за стотинки на…
Сандър се наведе над бюрото.
— Не съм длъжен да слушам тези лъжи!
— Арчър, може би…
Без да обърне внимание на предупреждението на Уинстън, Блакууд срещна бесния поглед на Маклауд с вдигната глава.
— Господин Маклауд, били ли сте някога толкова беден, че да се чудите дали ще има какво да ядете довечера? Помисляли ли сте някога какво значи за едно седемгодишно дете да работи в завод? Седем дни в седмицата? И никога да не вижда нито слънцето, нито звездите? Никога да не играе, никога да не мечтае? Да се довлича вкъщи толкова уморено, че да не може да задържи очите си отворени, докато се повали на мръсния дюшек на пода?
— Да — изсъска Сандър, сякаш мразеше този спомен.
— Тогава вие ми кажете. Как ще оцелее то, господин Маклауд? Къде, за Бога ще намери надежда?
Всички бяха затаили дъх, докато той говореше. Присъствието му и ритъмът на думите му бяха толкова силни, така хипнотизиращи, че забравиха за какво става дума, толкова завладени бяха от тази реч. Бат огледа очарованите хора около себе си и се спря на Саранда. Откакто я познаваше не бе виждал на лицето й такъв съсредоточен израз.
Блакууд продължи:
— Вестник „Глоуб“, господин Маклауд, е факла, добре напоена с гориво, която ще запали фара на надеждата във всички тъмни, вонящи кътчета на този нещастен град. Аз направих този вестник такъв, какъвто е днес. Аз хвърлих тук повече упорит труд, отколкото вие и вашите приятели ще видите през целия си живот. Затова, Маклауд, запомнете ме добре. Аз ще оставя огнена следа, и то без да се обръщам назад. Ако трябва, ще удрям с меч по тази гора от алчност и корупция. Защото правото не е на страната на вашите приятели с техните лъжливи фрази и дела. И рано или късно те ще бъдат поставени на колене.
— Ще видим! — извика Маклауд и изхвърча от стаята, като ги разбута с телесата си.
Блакууд се обърна към тях, яростта в очите му затихна и той каза иронично:
— Добре дошъл в „Глоуб“, шериф Мастърсън.
Очите му огледаха Саранда с бърз и разсъбличащ поглед и едва тогава се вдигнаха към лицето на Уинстън.
— Благодаря — каза предпазливо Бат. — Мисля, че научих едно-две неща.
Уинстън, очевадно смутен и видял се в чудо, погледна към Бат, към Саранда и пак към Блакууд с умоляващ вид. Светлината, струяща през дървените щори, се отразяваше от очилата му. Помнейки обещанието си да се срещне по-късно с Блакууд в парка, Саранда не искаше да се задържа тук и каза усмихнато: