— Уини, ние с господин Мастърсън можем да продължим обиколката. А ти ще ни настигнеш.
Той я погледна с благодарност.
— Наистина ли искаш? Аз трябва да поговоря с Арчър.
— Разбира се, скъпи. Свърши си работата.
Докато затваряше врата, тя чу Уинстън да казва нерешително:
— Арчър, не мисля, че е разумно да се изправяме срещу влиятелен човек като Сандър.
— Не си губете времето да се тревожите за Маклауд — каза пренебрежително Блакууд. — Той е следващият, и го знае.
Бат леко подсвирна, когато вратата се затвори напълно.
— Не зная дали онзи Блакууд наистина мисли, каквото говори, но си го бива. Никога не съм виждал човек, който се изразява така добре.
— Никога не съм казвала, че не е добър — отговори Саранда, подразнена от очевидното му възхищение. — Толкова е добър, че влезе в безличната роля на заложник на бедните и онеправданите. Това е най-смешното от всичко.
Докато се отдалечаваха, Бат я наблюдаваше внимателно. Коридорът бе празен. Той мрачно я притегли към себе си и сви устни. Гъстите му мустаци потръпнаха.
— Заминавам си.
— Заминаваш? Какво искаш да кажеш?
— Връщам се в Додж.
— Но Бат, не бива! Аз уредих пристигането ти така, че да присъстваш на сватбата.
— Твоята сватба, гълъбче, е последното място на този свят, на което бих искал да бъда. Даже ако е част от големия ти удар.
Саранда понижи глас.
— Може да е замислена като измама, но все пак е моята сватба. Единствената. Надявах се, че ще можеш да дойдеш там като член на моето семейство. Друг няма.
Погледът му се смекчи, но той поклати глава.
— Извинявай, мила, но не мога да остана и да гледам как правиш това.
Нещо в тона му я накара да наостри уши. Думите му сигурно имаха по-дълбок смисъл.
— Какво искаш да кажеш?
— Че си играеш с огъня.
— Не ставай глупав. Това е най-брилянтната игра, която някога съм играла. И последната. Когато всичко свърши, ще се задоволя със съществуването на госпожа Уинстън ван Слайк, а Мейс Блакууд ще е получил наказанието, което заслужава.
— И ще се вържеш за цял живот за мъж, за когото не даваш и пет пари?
— Много харесвам Уини. С времето може и да го обикна.
— Ще го обикнеш, когато адът замръзне.
— Защо, Бат…
Той стисна здраво ръката й.
— Познавам те добре, миличка. И ти казвам, че твоя лика-прилика е Блакууд.
— Съмняваш се в способностите ми?
— Не говоря за способностите, а за чувствата ти. Този приятел те желае.
Саранда се изчерви. Спомни си колко безпомощна се оказа и как реагира снощи, когато той върза ръцете й над главата.
— Блакууд? Не ставай глупав!
В коридора се появи човек. Бат изчака нетърпеливо, докато теренът се изчисти.
— Вината съм знаел какъв мъж ще обикнеш — настоя той тихо.- Някой, който е по-добър измамник от теб.
— Той не е по-добър!
Бат поклати тъжно глава.
— Досега ти не си срещала такъв като него. Наблюдавал съм те в много афери. Някои от тях бяха тъй лепкави, че се боях, че няма да можеш да се измъкнеш. Но никога не съм те виждала да гледаш мъж така, както гледаш Блакууд. Или както изглеждаш, когато изричаш името му.
— Абсолютни глупости.
— Ти нямаш представа в какво се каниш да се забъркаш. Извинявай, миличка, но аз също имам инстинкти. И нещо ми казва, че ще хлътнеш до над козирката.
Тя вдигна глава.
— Грешиш, Бат. Аз ненавиждам самото име Блакууд. Повече, отколкото би могъл да си представиш.
— Може би. Но ти се влюбваш в този Блакууд. А аз не бих искал да съм тук и да видя какво ще излезе от това.
Верен на думата си, Мастърсън съкрати посещението си и си замина същия ден. Уинстън и Джаксън го придружиха до влака, разочаровани от заминаването му. Но тяхното разочарование бе нищо в сравнение с това на Саранда. Тя считаше Бат за свой единствен приятел.
На гарата, както бяха застанали сред облаци пара от локомотива, Бат целуна ръката на Саранда и й пожела дълъг и щастлив живот в новото й семейство.
— Внимавай — предупреди я той така че само тя да чуе. — Телеграфирай ми, ако имаш нужда от помощ. Докато съм жив, ще има към кого да се обърнеш.
С няколко думи за благодарност към Ван Слайк той повдигна бомбето си, погали Саранда по брадичката със златната дръжка на бастуна си и се качи на влака, който заминаваше на Запад.
Тя гледа след влака, докато фургонът изчезна в далечината. Завладя я усещане за загуба, каквото не бе познавала от години. Сега беше сама, изправена срещу врага само с едно оръжие — ума си. Предупреждението на Бат още звънеше в ушите й, когато се обърна и се подготви за срещата с Блакууд.