— Тя ме обра.
В миг престана да се полюлява.
— Да не би да искаш да ми кажеш, че си без пари?
Гласът му приличаше на спотаено ръмжене.
— Остави ме без стотинка, тази…
— Тогава защо ми губиш времето, малкия? — Тя сложи ръце на гърба му и го блъсна. — Хайде, чупка! И не се връщай, ако не можеш да си позволиш компанията ми!
Той се стъписа от отказа й също толкова, колкото и от поканата. Тръсна глава като да я избистри и тръгна обратно по пътеката — да си върне първенството… и плячката.
Когато той изчезна, тя зави зад един ъгъл и се отпусна на най-близкото стъпало. Бе надхитрила преследвача си, но сблъскването я бе разтърсило. Никога не се бе приближавала толкова до пандиза. Ако не беше роклята от въжето, оня щеше да й разбие главата. Бягството й си беше чист късмет, а не резултат на добро планиране. Следващия път може и да не бъде толкова късметлия.
Пребърка захвърлената си рокля, извади портфейла, отмъкнат от мъжа и преброи съдържанието му. Парите щяха да стигнат за билет за влака, за стая в хотел и да се нахрани няколко пъти. Несигурността на всичко това я стресна отново. Някога й бе забавно да надхитря разни арогантни типове. Но сега все повече имаше чувството, че е късметлия, ако е жива.
Самотна и обезкуражена, тя захвърли портфейла настрани и напъха банкнотите в пазвата си. После стана и тръгна към гарата. Както във всеки друг град, в Чикаго й бе станало прекалено горещо.
Попита касиерката за първите заминаващи влакове. След три минути тръгва влак за Сент Луис, след десет — за Сан Франциско. Тя избра втория. Нямаше значение къде ще отиде. Беше пребивавала на сто гари и пътувала в сто различни посоки. Беше прекарала сума време на път, преследвайки мъжа, който не й отстъпваше по възможностите си да изчезва. Беше го последвала от Европа и го загуби по пътя. Следата бе смущаващо студена вече над година. Претърси Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и даже градовете-краварници в Канзас… навсякъде, където според нея можеше да се крие един мъж. Но следа не намери.
Вече се изкушаваше да се откаже. Беше уморена от всичко това — да преследва един фантом, който може и да не съществува. Доколкото бе разбрала, той може и да е напуснал страната много отдавна. Може даже да не е жив. Понякога си мислеше, че всичко това е било фантазия, нещо, което си е измислила през дългите самотни нощи на пътуването, за да не полудее. За да запази устрема. За да вярва, че има смисъл да продължава.
Не беше ходила в Сан Франциско. Може би трябва да се откаже от преследването? Едва ли щеше някога да го намери. Много време бе изтекло. Може би трябва да отиде в Сан Франциско и да започне нов живот.
И какво ще прави там? Някакъв глас вътре в нея питаше: какво ще правиш там?
Вече се бе запътила към перона, когато погледът й падна на една вестникарска будка. Не харесваше хода на мислите си. Може би ако имаше нещо за четене…
Изведнъж спря. Отначало не се досещаше какво бе привлякло вниманието й. На първата страница на някакъв вестник бе поместена неясна снимка на група мъже. Вгледа се по-отблизо и разбра. Единият от мъжете бе вдигнал ръка пред лицето си, сякаш искаше да го скрие. Тя също никога не позволяваше да я снимат, затова странното движение на мъжа бе привлякло вниманието й. Взе импулсивно вестника и го приближи до очите си. Възможно ли е да е той? Не беше сигурна, но онова, което се виждаше от лицето му, можеше да принадлежи както на търсения мъж, така и на всеки друг.
Това, че го видя, я шокира, сякаш някой я бе ударил. Беше си мислила, че болката е утихнала, но сега тя сграбчи сърцето й с такава сила, че я накара да се превие о две. Сякаш някой неочаквано я бе ритнал в корема. Болката в сърцето, ужасът, спомените замъглиха зрението й и тя престана да го вижда в бялата мъгла пред себе си. Трябваше да бъде силна. Налагаше й се. Но в този момент се чувстваше разтърсена отново. Нямаше ли да има край този жив кошмар? Не, реши тя, вкопчила се в суровите нови емоции; не, докато не му върне.
Когато зрението й се възвърна, усети на езика си сладостта на отмъщението. Пръстите й трепереха от желание да усетят гърлото му под себе си. Стисна здраво вестника и той се смачка под дланите й.
Вдигна поглед. Вестникарчето я гледаше втренчено.
— Кои са тези? — попита тя и разглади вестника.
— Фамилията Ван Слайк, издателите на списанието „Ню Йорк Глоуб“. Обикалят из копторите на Ню Йорк.
Пропусна заглавието и прочете за желанието на фамилията Ван Слайк да помага на бедните в Ню Йорк; най-после намери, каквото търсеше. Мъжът с тях бе назован просто, Арчър, главен редактор.