Тя не даваше пет пари, че са му откраднали парите. Даже се изкуши да го остави сам да се оправя като наказание за снощните му волности. Но професионалната й гордост бе така уязвена, че не можа да устои на порива да отмъсти. Никой уличен крадец не можеше да си отиде ненаказан след такава тромава кражба. Не и в нейно присъствие.
Номерът беше да върне парите на Блакууд, без той да разбере. Какъв удар щеше да бъде, ако успее!
Предизвикателството изличи досегашната й сдържаност. Пръстите й тръпнеха, пулсът й се ускори, устата й пресъхна. Усети как старата любов към лова препуска във вените й. Никога не бе давала и пет пари за притежанието. За нея по-важни бяха спортната злоба и трепетът на възбудата. Опасността, несигурността, дързостта на риска, всички заедно я стимулираха по-силно от който и да е мъж на този свят.
До снощи.
Но изминалата нощ и всичко случило се можеха да бъдат забравени заради приключението, което предстоеше. Това вече бе позната територия. В състояние бе да го направи със затворени очи. Докато Блакууд се взираше мрачно в отдалечаващата се фигура на крадеца, Саранда сне едната си обеца и я прибра в джоба.
— О, господин Арчър, обецата ми! Подаръкът от Уини! Сигурно съм я изтървала! Дали не е паднала, когато оня човек ни блъсна?
Да си мисли каквото ще. Не е важно. Тя се нуждае от претекст, за да последва стареца и сега го има.
— Съмнявам се, че ще я намерите тук.
Тя се засмя.
— Глупости. Аз съм оптимистка, господин Арчър. Вярвам, че в края на краищата всеки получава каквото е заслужил.
Усмихна се доволно, когато той я хвана под ръка и забърза след крадеца. Преструвайки се, че оглежда внимателно земята за украшението, Саранда следеше неотстъпно фигурата пред себе си в очакване на своя миг. Не се боеше, че човекът може да избяга. Знаеше от опит, че рано или късно възниква идеалната възможност.
В един момент го видя как спря, извади портфейла, преброи банкнотите и се дръпна стреснато. Блакууд движеше голяма част от работата на вестника и затова често носеше със себе си големи суми пари. Саранда си помисли, че в портфейла сигурно има поне хиляда долара. Крадецът го прибра отново в джоба си с вид на върховно задоволство. Наблюдавайки тази картина, тя реши повторно, че няма да му позволи да похарчи и една стотинка от плячката си.
Вървяха под брястовете на алея „Пел“, докато излязоха на площад „Еспланейд“ с тържествената каменна стълба, слизаща до фонтана „Бетезда“. Наоколо беше пълно с хора, които се радваха на бриза откъм езерото, на следобедното слънце и на звуците на духовата музика, разположена на естрадата. По водите на езерото лениво се плъзгаха лодки с раирани тенти. На брега се разхождаха хора — повечето мъже в тъмни костюми, жените — в тоалети за следобедна разходка в убити цветове. От виенското колело и от въртележките се носеха радостните викове на деца. На една отдалечена зелена поляна камила теглеше косачка за трева.
Саранда все още чакаше своя шанс.
Най-после той се появи. Слизаха по каменната стълба. Крадецът се приближи към железния фонтан, от който струеше охладена вода за пиене; вече се оглеждаше хитро (поне той си мислеше така) за следващата жертва.
— Ах! — извика тя. — Ето обецата ми! Не ви ли казах, че ще я намеря? Боже, ожаднях след това бързо ходене! Нали ще ме почакате, господин Арчър? Само минутка!
Той вдигна озадачено вежди и я проследи с поглед.
Саранда знаеше, че това е най-трудната част. Блакууд я дебнеше като сокол. Само едно погрешно движение, и той ще разбере. Предизвикателството бе не в това да му върне портфейла, а да го направи, без той да забележи.
Наложи се да почакат, докато някаква бавачка повдигна едно по едно няколко деца до водната струя. Когато крадецът най-после се наведе да пие, Саранда застана зад него и зачака реда си. Той бе толкова доволен от себе си, че даже не си даде труд да погледне назад. Тръгна си и тя пи от чешмата. После се върна при Блакууд с ръце на гърба и с триумфална усмивка на лицето.
— Благодаря ви, че ме почакахте, господин Арчър. Щастлива съм, че си намерих обецата. Щях да умра, ако я бях загубила. За мен е много важно, защото ми е подарък от Уини. — Тя пъхна тайно портфейла в джоба на полата си. От досадата в погледа му разбра, че нищо не е видял. При първата възможност щеше да върне портфейла на мястото му, без той да забележи.
— Радвам се да ви услужа.
— Но вие искахте да ми кажете нещо, господин Арчър. Нещо… неотложно ли е?
Тя го дари с най-очарователната си усмивка. Очите й светеха от съзнанието за току-що извършеното. То никога не бе преставало да я вълнува — да кара кръвта да бумти в ушите й и да кипи във вените й. Мислеше трескаво — кроеше планове как да върне портфейла в джоба на сакото му.