Когато тя притихна, движенията на ръката му спряха. Мейс вдигна глава от ухото й и тежко опря челото си в тила й, сякаш вече му бе трудно да я гледа, сякаш това можеше да го направи толкова слаб, че да не може са се справи.
Овладял се, въздъхна тежко и каза:
— Не мога да го направя. — Пръстите му се изхлузиха от нея и я оставиха в мъките на незадоволеното желание. Бавно и неохотно Мейс смъкна полата по разтрепераните й бедра. Тя я чу как прошумоля и падна до глезените й. — Не мога да бъда с теб, да те искам, да се нуждая от теб, защото никога не зная къде съм. Зная, че ще се омъжиш за Уинстън. Дявол да го вземе, зная го! Но нещо… някакъв далечен вътрешен глас… непрекъснато ми нашепва, че ти принадлежиш на мен. Че няма мъж на този свят, който да те разбира и да те приема като мен. Че с Уинстън ти ще бъдеш осъдена на невъзможно съществувание. А в моите ръце ще бъдеш свободна.
— Не говорете така! — извика тя. — Не искам да го повярвам. Не мога да го повярвам.
Налагаше й се да си припомни кой е той. Нейният враг! Братът на човека, който… Синът, внукът, правнукът на всички врагове от фамилията Блакууд преди него. Той не е просто мъж. Той е символ. Нещо, което трябва да бъде надвито, победено. И думите му просто не трябва да стигат до съзнанието й. Тя е длъжна да остане силна. Защото истината е, че никой мъж досега не я бе накарвал да усеща нещата по този начин. Мейс развърза емоционалния възел, който бе затегнала яко преди години. С увещанията си, с тайнствените си проповеди той проникваше в тайни кътчета на запечатаното й сърце.
Сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си с такава сила, че главата й се люшна. Протегна ръце, прегърна я и я притисна здраво към себе си.
— Ако не ме искаш, кажи го, по дяволите! Но ако има надежда… ако мислиш за мен нощем, когато наоколо няма никой, за да разбере…
Тя трябва да си спомни ролята си! Трябва да го залъгва до сватбата!
— Даже да беше така, не бих ви казала — пошепна тя. По-искрено, отколкото й се искаше.
Мейс я държеше здраво в прегръдката си, сякаш се наслаждаваше на думите й.
Изведнъж Саранда си спомни за портфейла, скрит в джоба й. Сега бе моментът да го мушне на мястото му. Тя посегна към джоба си, но той хвана ръката й и я поднесе до устните си.
— Тогава ми остава поне свободата да се надявам.
Топлите му устни върху дланта й действаха като електрически импулси. После я пусна тъй рязко, както я бе прегърнал и я остави да се облегне на дървото. Тя бе така разтърсена, че не можеше да си поеме дъх и се бореше отчаяно да успокои опънатите си нерви.
Почака, докато той тръгна към изхода на парка и едва тогава бръкна в джоба си. Празен! Опита в другия. Отново нищо. Яростта я заслепи. Всичко е разбрал, отначало докрай! През цялото време, докато я караше да мисли, че й признава съкровени истини, той тайно е измъквал портфейла от джоба й. И тя нищо не усети!
Ядът й премина и бе заместен от странно усещане за роднинство. Той без съмнение бе майстор. И дързък като нея. Тя бе рискувала да си облажи ръцете, като открадна портфейла му. Той пък бе проявил не по-малка нехайност, като си го бе взел обратно. Този следобед бяха свалили открито картите и в лудостта си си бяха признали кой какъв е. Защото в края на краищата за тях бе важна играта, а не крайният й резултат. Само един Блакууд можеше да разбере една Шъруин.
Но какво всъщност знаеше той? Каква част бяха интуицията и догадките? И най-важното: какъв ще бъде следващият му ход?
7
Саранда чака следващия ход на Блакууд три дена. Всеки път, когато някой влизаше в стаята, тя подскачаше, очаквайки да е той. На баловете, дадени в чест на Уинстън и в нейна чест, напразно се взираше в навалицата с надеждата да зърне познатата фигура да се извисява над всички. Колкото и да се оглеждаше той не се появи на тези празненства. Докато Мейс се държеше настрана, неизвестността я изнервяше; очакваше да го срещне зад всеки ъгъл или да чуе гласа му всеки момент. Околните отдаваха нервността й на предсватбено напрежение. Но тя знаеше, че обяснението е друго. Откриваше, че той й липсва. Бе очаквала с нетърпение тези дни преди сватбата, когато истинската кампания за унищожаването му щеше да започне. Но остана странно разочарована от объркващия му отказ да се включи в играта.
Женската интуиция й подсказваше, че тук има и нещо друго. Че той се чувства сломен от тази игра не по-малко от нея. Че е разстроен от същия водовъртеж, объркал чувствата й в нощта на маскения бал. Нощта, когато той върза здраво ръцете й над главата и предяви претенциите си към нейното треперещо тяло, когато й даде урок какво значи да си безпомощен пред желанието. Какъвто и измамник да беше, тя почувства у него същата неудържима страст, същите съмнения, които я караха да се мята нощем в мокрите от пот чаршафи.