— Продължавай — каза тихо Уинстън.
— Пристигнах в Америка преди три години. Пътувах много, преживявах с различни номера, докато реших да се установя в Ню Йорк. Няма да се представям в розова светлина. Когато чух за вас, си помислих… помислих, че това е една възможност мечтата на баща ми да се сбъдне.
Това не беше истината, или поне не цялата истина. Но професионалната лоялност беше част от нейното възпитание. Нямаше да изложи Блакууд, за да спасява себе си. Особено ако съществуваше друг начин.
— И избрахте нас заради Лалита? — попита Джаксън и погледна портрета на любимата си жена. — Промени външността си, за да приличаш на нея.
— Прочетох всичко, каквото намерих за нея. Както си спомняте, навремето вестниците са писали много за нея. Лалита се пързаля на езерото. Лалита на опера. Лалита печели награда за цветята си. Започнах да влизам в ролята й. Шест месеца се учих да карам кънки; стигнах до съвършенство. Така можах да срещна Уини на езерото и да се запозная с него. Изучих холандските обичаи, защото бе известно, че Лалита ги е ценила високо. Осем месеца изнурителна работа ми бяха нужни, за да си изработя правилен подход и да се сдобия с отлични препоръки. Те трябваше да бъдат безупречни, защото с малко късмет това щеше да бъде последната ми измама. След това по една щастлива случайност открих колко много липсва тя на двама ви. Разбрах, че мога да използвам този факт.
— Никога ли не ви мъчи съвестта? — попита Джаксън с необичайно язвителен тон.
— Честно казано, никога не съм се замисляла. Това беше коронната роля в една блестяща кариера.
Уинстън побледняваше все повече. Стана и отиде до бюфета, като си мърмореше:
— Трябва да пийна нещо.
Тя го изгледа. Приведените рамене и всяко движение издаваха колко е шокиран. Почака го да се върне на мястото си и отправи към него тъжен поглед.
— В началото за мен вие не бяхте хора, а балами, които трябва да преметна. Но не взех пред вид вашето благородство.
— Прости ми — прекъсна я Джаксън, — но ми се струва странно да говориш такива неща след всичко, което чухме.
— Не забравяйте, че съм израсла, крадейки от английските аристократи. Бяха ме учили и аз наистина вярвах, че богатите са се сдобили с парите си, пренебрегвайки всички закони или са ги наследили от други, които са ги спечелили по същия начин. Ако с помощта на ума си успеех да дам част от тях на семейството си, защо да не го направя? Богатите също са откраднали милионите си, но са лицемери и не си го признават. Затова харчат толкова много за благотворителни цели. За да забравят колко са виновни за начина, по който са придобили парите си. Така ме учеха. Затова, естествено, презирах богатите класи като цяло. Струваше ми се, че в своите дела съм някак си по-честна. Поне правя хората поне малко щастливи.
— Мога да го гарантирам — каза Уинстън и гаврътна брендито си.
— Докато растях, у дома нямаше много правила. Главното беше да не се сприятеляваме с хора извън семейството. Но се придържахме строго о един принцип: баламите заслужават това, което им се случва, т.е. всеки, който е толкова глупав, че да бъде измамен, рано или късно ще бъде измамен от някого; значи този някой можем да бъдем и ние. Разбирате ли нашата логика?
Уинстън остави чашата си на масата и се облегна назад на стола си.
— Не съвсем — каза той. С всеки изминал момент ставаше все по-мрачен.
— Не го казвам, за да бъда груба, а за да ви помогна да разберете начина ми на мислене в момента, когато се запознах с вас. Съмнявах се, че добротата ви е истинска. Но не мина много време и аз разбрах, че вие изглеждате добри, защото сте добри. Никой досега не е бил така чудовищно мил към мен. — Тя замълча за миг и хвърли коза. — Затова бях сигурна, че няма да имам сили да отида докрай. Вие заслужавате нещо повече от бреме като мен. Имах намерение да ви разкажа истината тази вечер. Всъщност, вече съм написала изповедта си. Само пратете някой да погледне в горното чекмедже в стаята, където бях настанена през уикенда, и ще се убедите, че казвам истината.
Повикаха един прислужник и Саранда му каза къде да намери писмото. Докато чакаха, тя се поздрави, че бе намерила време да измисли предварително този номер — за всеки случай. Човекът се върна и връчи признанието на Джаксън, който го прочете и го по-даде на сина си.
Когато свършиха с четенето, тя каза:
— Щом всичко е вече казано и направено, мога да заявя: бях решила да пожертвам своето щастие и да ви освободя от себе си.
И тръгна унило към вратата.
— Какво ще правиш? — попита Джаксън.
— Ще се… ще се върна към обичайния си начин на живот, предполагам. Нищо друго не ми остава. Много съжалявам, Уини… Джаксън. Никога не съм помисляла, че ще ви обикна толкова много. Надявам се само, че през самотните години, които ме чакат… когато си спомните за мен… ще намерите прошка за мен в сърцата си.