— Уини.
— И си мисля, че трябва да те наричам Саранда отсега нататък. Ще трябва да посвикна…
— Ще бъде по-лесно, ако ме наричаш просто Сара. Но трябва да те предупредя, Уини. Мога да говоря с естествения си глас с теб и с Джаксън, но с никого другиго. За теб може да се окаже трудно да пазиш тази тайна цял живот.
— Трудно?! — извика той. — Това е най-вълнуващото нещо, което някога ми се е случвало!
Той се взираше в нея сериозно и почтително, но с нова светлина в очите. Открил, че годеницата му е авантюристка, той не знаеше какво да очаква. Това изглежда я издигаше в неговите очи. До днес даже не я беше целунал, но сега я гледаше, като че ли не може да дочака да я прегърне. В погледа му светеше любопитство, сякаш се чудеше как изглежда такава жена в леглото.
— Уини, искам да ти благодаря за това, че си толкова добър към мен. Искам да ти бъда… добра съпруга.
— Сара… Саранда… Мислиш ли…
— Какво, Уини?
— Ами, зная, казвала си ми, че ме харесваш. Но мислиш ли, че с времето ще ме… заобичаш?
Тя му се усмихна с усилие.
— Една жена трябва да е глупачка, за да не те обича. Обещавам ти: ще направя всичко по силите си, за да бъдеш щастлив. Сега тичай и пийни нещо с баща си. Дай ми малко време да се приготвя за теб.
Когато той излезе, Саранда пристъпи към огледалото, монтирано в един корабен комод. Разгледа критично лицето си. Огромните очи, високите скули, хвърлящи ъгловати сенки върху хлътналите бузи. Нацупените устни, които Уинстън ще целува след броени минути. Неканени, спомените от нощта с Блакууд, завладяха мислите й като мъгла.
Спомни си думите му, като че ли стоеше зад нея и шепнеше в ухото й. Зная, че ще се омъжиш за Уинстън. Но нещо… неспирно ми нашепва, че си моя. Че никой жив мъж не може да те разбере и да те приеме по начина, по който аз мога. Че с Уинстън ти ще бъдеш прикована към едно невъзможно съществуване. А в моите ръце ще бъдеш свободна.
Не можеше да слуша това безумно бълнуване. Той не е мислили една дума от казаното. Било е просто част от неговите безкрайни планове. От безмилостната игра, чиято крайна цел е да вземе връх над нея. Как можа да очаква нещо друго? Как можа да излезе такава глупачка?
Вчера щеше да консумира брака си с Уинстън без колебание. Но преди да е познала чудото на любенето на Блакууд. Преди той да бе откраднал и отнесъл онази частица от нея, която не бе давала никому досега. Като среднощен крадец.
Сега бе късно да съжалява. Беше се обвързала с Уинстън и имаше намерение да носи тази връзка с чест. Трябва да му даде нещо заради това, че е толкова мил с нея. Трябва да го накара да вярва, че иска всяка частица от него, колкото…
Колкото иска Блакууд.
Посегна да свали перлите от косата си, когато чу изстрела. Бе толкова неочаквано, че затаи дъх, за да се увери. Помисли си, че нещо се е счупило долу — опитваше се да отхвърли съмненията. Но не… ето пак! Втори изстрел разтърси спокойствието на двореца.
Тя блъсна вратата да се отвори и изтича надолу по стълбата. Насред път й се мярна фигурата на човек, който излизаше тичешком от предната врата. Висок мъж с атлетична фигура и черна къдрава коса. Нещо в нея се сви и замря.
Казвам ти направо: ако мислиш, че си спечелила, можеш да очакваш изненади.
Тя хукна надолу по стълбата и претърси стаите трескаво, викайки името на Уинстън. На вратата на кабинета замръзна на място, усетила някаква остра миризма.
Пиели са бренди. Чашите бяха паднали на пода, една от тях счупена. Съдържанието й се бе изляло на холандския килим. Уинстън и Джаксън лежаха сред парчета стъкло и разлято питие. Бяха простреляни в главите.
Саранда се хвърли върху Уинстън със задавен вик. Противно на всяка логика се надяваше, че е още жив. Опита се да го вдигне. Бе прекалено тежък, за да го удържи и тялото му падна в краката й. Коленичила, тя потърси пулса му. Нямаше пулс. Уинстън лежеше на гръб, от главата му капеше кръв. Очилата му се бяха изкривили. Аквамариновите му очи се взираха безжизнено в тавана. Тя започна да удря по гърдите му.
— Уини… не… о, не!
Но в себе си знаеше, че е твърде късно.
— Не… не… не! — Гласът й сякаш идваше от далечен тунел и звучеше като скимтене на ранено животно. Полюляваше се над него и ридаеше над тази трагедия.
Огледа се като обезумяла наоколо. Едва тогава забеляза пистолета, сякаш захвърлен до трупа на Джаксън, на пътя към вратата на кабинета. Тя отиде до него, вдиша го и се втренчи в него. Пистолетът на Джаксън.
Бавно, като в транс, се върна при Уинстън. Тя бе причината за това. Беше си поиграла на Господ с живота на този добър човек и му бе докарала смъртта. Коленичи до него и отметна косата му, за да открие лицето.