Той можеше да направи само едно: да внимава да не я грабне в прегръдката си и да не изкрещи от радост, както умеят само на Запад. Но държанието й… и ръкавицата, която очевидно му бе хвърлила, го държаха на почетно разстояние.
— Не сме ли се срещали по-рано? — подразни я той. Изпитваше я; искаше да види дали ще трепне пред публиката.
Тя не почака и миг.
— Не мисля, господин Мастърсън. Щях да запомня мъж с вашата… репутация.
Устните й, произнесли тези думи, ги направиха да прозвучат така, сякаш неговата репутация е изтъкана от приключения, в които тя не би и сънувала да участва. Но той я познаваше добре и схвана тънкия намек. Саранда знаеше: на славата на Бат като непобедим юрист може да се вярва точно колкото тя беше почитаемата Сара Вурс. Но той имаше и друга, по-заслужена репутация — че остава лоялен към приятелите си и ги закриля, без да се интересува от коя страна на законовата барикада стоят в момента. С мекия, влажен блясък на очите си тя му каза, че разчита на неговата помощ в този момент.
— Но кажете ми, господин Мастърсън, — продължи игриво тя — как ви харесва Ню Йорк?
— Харесвам го много, госпожице… Мурс, нали? — Той вдигна вежда и й върна предизвикателството.
— Вурс, господин Мастърсън — поправи го тя с разбираща усмивка. — Холандско име.
— Ами… много приятно… и неочаквано.
— Така ли? Пък аз си мислех, че човек с вашия огромен опит ще да се е научил да очаква неочакваното.
— Поканата да дойда в Ню Йорк бе съвсем неочаквана. Винаги съм искал да бъда в този град… — Нещо му дойде наум и той впери поглед в нея. — Кажете, вашето присъствие тук няма нищо общо с моето, нали?
Всички наоколо ги гледаха. Тя бе най-красивата жена на вечерта, а той — почетният гост. Съзнавайки това, тя му хвърли свенлива, женствена усмивка (която съвсем не беше нейна) и се изчерви по оня очарователен начин, по който дамите в моден Ню Йорк се преструваха, че не флиртуват с хубавите мъже.
— Какво общо би могло да има, господин Мастърсън? Не ставайте глупав! Какво влияние бих могла да имам върху вестник „Глоуб“?
Което значеше, че цялата история е устроена от нея. Това бе смайващо разкритие. „Ню Йорк Глоуб“ бе един от най-влиятелните вестници в страната. Когато му телефонираха в Додж-сити с предложение да посети Ню Йорк за една седмица, като му платят всички разходи и огромен хонорар, срещу специално интервю за приключенията му по границата, той бе поласкан. Разбираемо. И съвсем мъничко объркан. Славата му не се простираше по-далеч от Канзас и някои райони на Тексас и Колорадо. Не можеше да си представи как им е дошло наум да го потърсят. Но той си беше авантюрист и нямаше намерение да откаже на толкова изгодно предложение.
Сега всичко си дойде на мястото. Или поне му стана ясно защо са го повикали. И макар гордостта му да бе накърнена от истината, новата среща със Саранда бе повече от компенсация.
Но как бе уредила тя пристигането му тук? И с каква цел?
— Там, откъдето идвам — каза провлечено той, питайки се дали е възможно до пробие бронята — не винаги можете да кажете кой има влияние и кой няма. Хората си сменят имената като ризи. В Додж хората си сменят самоличността толкова често, че всички имена се приемат като фалшиви. Стана така, че даже не питаме никого как се казва. Просто казваме: „Как искате да ви наричат?“
— Настина ли? Додж сигурно е опасно място — с толкова много разбойници, които дебнат.
— Опасно ли, госпожо? — Той се ухили; спомни си някои от прославените й лудории в Додж. — Мисля си, че жена като вас би се справила.
— Жена като мен ли, господин Мастърсън? Оставена на милостта на всичките ония главорези…?