Пътниците от нейния вагон опънаха шии, някои даже се изправиха, за да хвърлят поглед на прословутия Додж сити. Някакъв голобрад младок подсвирна:
— Бут хил ряпа да яде! Тези тук изхвърлят умрелите край пътя!
Господата отзад се позасмяха. Един от тях се наведе вежливо напред и обясни:
— Това са бизонски кости, моето момче. Тукашните разбойници действат малко по-добре.
Железопътната линия бе успоредна на главната улица. Саранда си спомни, че тя се казва Фрънт стрийт. За две години градът не себе променил много. Отдясно се редяха дървени сгради; повечето от тях бяха кръчми. На перона се беше събрала цяла тълпа. През града минаваше само по един влак от Изток на ден и пристигането му продължаваше да бъде събитие. Повечето от жителите излизаха да го посрещнат.
На малкия перон се бяха струпали най-разнообразни наперени персони. Тексасци с високи шапки се бяха смесили с търговци в колосани ризи, ловци на бизони в окървавени кожени бричове и умерено изтънчени комарджии с напомадени коси, грижливо поддържани мустаци, диаманти и копринени цилиндри. Касапи подкарваха фургоните си с плющене на камшиците и гръмки викове, за малко не повличайки пешеходците от тротоарите. Граничари, скаути, мулетари, железничари и въоръжени мъже впериха очи да видят кой слиза от влака.
Малкото жени бяха облечени в оксфорд и евтини басми, но повечето изглеждаха като уморени проститутки или вариететни артистки. Навсякъде имаше прах и дрехите на всички изглеждаха като напудрени.
Саранда слезе от влака и се гмурна в лятната карнавална атмосфера; питаше се как ще я използва в своя полза.
Първата й работа бе да намери Бат. В шерифството й казаха, че бил навън, но ще се върне до вечерта. Не му остави съобщение. С онези обявления „Издирва се“, дето бяха наводнили цялата страна, някой запален заместник можеше да телеграфира в Ню Йорк, преди Бат да се е върнал.
Втората задача бе да си съчини легенда. Знаеше от опит, че често най-добро скривалище се оказват най-оживените места. Който и да я търси, ще занича по тъмните ъгли, далеч от силите на закона. Те никога не биха очаквали откритото й появяване в града. Благодарение на щедростта на Джаксън куфарът й беше пълен с възможно най-скъпи дрехи. Но такова облекло би изглеждало съмнително, ако легендата й не му съответства. Саранда реши да ги използва и облече най-фините нюйоркски дрехи, нагласи добре кафявата перука, нахлупи отгоре шапка, с която само жена с много високо самочувствие би посмяла да се покаже, сложи на носа си очила с телени рамки, влезе в хотел „Додж хаус“ и обяви със звънлив британски акцент, че е графиня Линдърфилд.
— Г-графиня? — заекна собственикът. — Но ние никога не сме имали… е, имали сме всякакви гости, не ме разбирайте криво. Президентът Хейз идва миналата година. Не слезе от влака, но все пак мина оттук. Но досега не са ни гостували членове на кралското семейство.
Тя не се потруди да го поправя. Вторачена в написаната на ръка бележка, която обещаваше „да сменяме чаршафите всеки десет дни независимо от това дали има нужда“, тя реши, че от измамата ще има полза. Щом я вземат за член на кралското семейство, може и да благоволят да й осигурят чисти чаршафи.
„Додж хаус“ бе най-добрият хотел в града. Като другите сгради по Фрънт стрийт, той бе дълга, тясна, груба дървена постройка с островръх покрив. Гордееше се с двата си етажа. Входът бе украсен с портик, а пред горния етаж минаваше балкон. Сградата опираше до билярдна зала. Господин Кокс, един от собствениците, се хвалеше, че хотелът има двайсет и осем стаи, ресторант и бар и може да даде подслон на деветдесет души. Пътувала из Запада повече, отколкото искаше да си спомня, Саранда бе свикнала на такива хвалби.
През следващите няколко часа тя изследва града, чете вестници, поинтересува се от всичко, свързано с околностите. „Додж хаус“ бе препълнен с говежди барони и бизнесмени. Всички те разхвалиха повече от усърдно заслугите на града пред тази титулувана, макар и малко старомодна англичанка. Към нея се отнасяха с най-голяма почтителност и тромава галантност. Можеше без усилие да преживее от поканите за вечеря, получени само за един час.
Но това щеше да бъде скъпо удоволствие, ако продължеше да се преструва на аристократка. Парите, получени от гривните, бяха на привършване. Оставаха й само петдесет долара. Така че докато разглеждаше града, тя започна да съставя план как най-добре да припечели за издръжката си.
Додж бе малко градче. Състоеше се от шест главни улици, ориентирани от изток на запад. Пресичаха ги други четири, Фрънт стрийт гледаше към железопътната линия. На площада между Фрънт стрийт и Бридж стрийт бяха струпани главните бизнеси в града. Улиците не бяха нещо повече от широки, мръсни пътеки, от които във въздуха постоянно се вдигаше прах. Тъй като повечето от сградите бяха дървени, на равни интервали бяха поставени варели с вода за гасене в случай на пожар.