— Какво има? — попита той предпазливо. Всеки инч по него издаваше човека на закона.
— Аз ще ви кажа какво има — отговори господинът. — Тази жена ме ограби. И след това има нахалството да ми се изсмее в лицето!
Арестуваните се оживиха. Повечето от тях бяха толкова пияни, че не съзнаваха, че са в затвора.
Мастърсън намигна на заместника:
— Заведи арестантите горе, събери им глобите и ги пусни.
— А този? — попита заместникът и посочи човека на пода.
— Остави го. Ще се оправя с него, когато се съвземе.
Доволните каубои се повлякоха със смях нагоре по стълбите и очистиха килиите. Високите им токове тропаха шумно по дъските.
След като господинът довърши разказа си, Бат изгледа мрачно обвиняемата и протегна ръка:
— Дайте парите тук.
Саранда бръкна в корсета си и извади петдесетте долара. Бат само посочи с глава към килиите, тя влезе в една от тях и той залости вратата след нея. След това съобщи на господина:
— Парите остават тук.
— Какво искате да кажете?
— Като доказателство.
— Но аз само минавам през града! Влакът ми тръгва утре сутринта!
— Оставете си адреса. Ще ви ги изпратим, когато му дойде времето.
Гърдите на господина се издуха от възмущение.
— Това е нечувано!
Мастърсън ровеше по бюрото за молив и хартия. Спря, хвърли му унищожителен поглед и каза:
— В града има забрана да се носи оръжие. Да не би да искате дави напъхам в една от тези килии?
Ръката на човека посегна към пистолета, който носеше под сакото.
— Ще арестувате мен? Аз съм пострадалият!
— Оставете ни името и адреса си и утре се качвайте на влака.
— Но не можем ли да уредим тази работа дотогава? Няма ли да ви трябвам като свидетел?
— Мисля, че думата ми ще бъде достатъчна.
Мастърсън прониза господина с такъв предизвикателен поглед, че той не посмя да протестира повече. Очевидно бе, че който е видял шерифа да гледа по този начин, не би се усъмнил в думите му.
Заместникът слезе отгоре и Мастърсън каза:
— Придружи господина до хотела му. Гледай да не му се случи нищо. И утре го качи на влака.
Объркан, човекът изръмжа, докато го извеждаха навън:
— Законите в този град са доста едностранчиви.
В стаята настъпи тишина. Двамата останаха сами. Бат се обърна и я погледна, както си беше с петдесетте долара в ръка. Избухнаха едновременно в смях.
Поклащайки развеселено глава, той й подаде парите. Тя взе половината и му връчи остатъка през решетката.
— Твоят дял. — Беше си върнала британския акцент. — Трябва да работя по-често с теб.
Той прибра парите в джоба си.
— Благодаря, ще ги взема. — Не бе чувала да е връщал някога пари. Той си свали шапката и я положи внимателно на бюрото.
— Чудех се кога ще се появиш.
— Значи си чул.
— Всичко чувам. Добре ли си?
— Ако не се броят няколко посещения…
Той седна на ръба на бюрото.
— Искам да ми кажеш: защо се остави да те хванат тази вечер?
— Налетях на Блакууд. Той уби двамата Ван Слайк. Мисля, че може да е дошъл, за да прибави и мен в списъка.
— За пръв път ли го видя днес?
— Не. Той ме преследваше. Но всеки път го виждах навреме и напусках града, преди да се е доближил. Този път дойде твърде близо. Надявах се, че ще можеш да ме отървеш от него.
Бат я гледаше замислено.
— Наградата за залавянето ти е много голяма. Не ти ли е хрумвало, че мога да те предам и да я взема?
— Да, хрумвало ми е.
— И какво?
— Реших, че рискът да го сториш не е голям. След всичко, което сме преживели заедно.
Бат се усмихна.
— Мисля, че си права. Жалко, обаче. Десет хиляди долара са си цяло състояние.
— Ти не ми спаси живота, за да ме предадеш за десет хиляди сребърника.
— Така е.
— Спомняш ли си кога се запознахме?
— Как мога да забравя? Не беше ли преди две или преди три години?
— Ти, Уайът и ужасният доктор Холидей въртяхте онзи сърцераздирателен номер.
— Дето докторът боядисваше тухлата златна и я продаваше на пътниците от влака.
— И има нахалството — да не говорим за здрав разум — да се опита да я продаде на мен!
— А ти му каза, че не можеш да си позволиш да я купиш, но…
— …ако успее да я продаде, може да раздели печалбата с мен. Такова нахалство!
Бат се подсмихваше под мустак.
— Обаче накрая той я продаде на някакъв младок. Когато сукалчето слезе от влака, с Уайът му показахме фалшивите значки, конфискувахме тухлата и парите и го изпроводихме с предупреждение да не се вясва повече насам.
— А когато попита за парите…
— …му казахме, че са нужни като доказателство. Тогава се появи ти и поиска дял задето си мълчала. Боже, биваше си те! Никога не съм срещал такъв майстор в занаята!