Усмихнаха се хитро един на друг, отдадени на спомените. Бат призна:
— Разбира се, не бяхме в една и съща гилдия с твоите авери. Но онези дни са вече само минало. Сега сме истински блюстители на закона. Станахме уважавани хора.
— Което, трябва да признаеш, е най-скандалната от всички измами. О, Бат, тогава всичко бе много по-просто! Какво се случи, че нещата тъй се усложниха?
— Направихме завой към приличието. Така мисля. Сега ти си беглец, а аз съм потънал до гуша в работа. — Той заключи предната врата. — Единственият проблем е, че щом си пазител на закона, от теб се очаква да го спазваш този закон.
— Видях те как „обизони“ оня мърльо одеве. Великолепно свършено, трябва да кажа. Но си мислех, че не е работа на шерифа да решава проблемите на града.
— Е, казал съм, че когато не могат да намерят Уайът, ще помагам.
— Защото си по-добър от него.
Това бе отдавнашен спор. Бат уважаваше Уайът Ърп, а Саранда го мъмреше за лицемерното му отношение към Бат.
— Просто искам да съм жив, като всички. Но сега първата ми работа е да опазя теб жива.
Тя бръкна в корсета си, извади някаква телчица, вкара я в бравата на килията и си отвори. Резетата изскърцаха и привлякоха вниманието на Бат.
— Далеч от Блакууд, искаш да кажеш.
— Което ми напомни, че и аз имам да разчиствам сметки с този Блакууд. Откак написа онези басни за мен, станах нещо като проклет герой. Всеки заек с пищов се домъква тук да проверява репутацията ми. Губя сума време да играя комар.
— Затова трябва да се погрижим за него. На тебе може да ти пострада комарът, а на мене… знаеш ли… животът ми виси на косъм.
— Остави го сега Блакууд. Трябва да помислим какво ще правим с теб.
— Ако се справим с Блакууд, аз ще изчезна…
— Не е толкова просто. Тук вече бъка от всякакви пинкъртоновци и прочее ловци на награди.
— Тук? Вече?
— Заблудих ги. Можеш да останеш за известно време. Ще направя каквото мога, за да те опазя. Но онези са умни и бая настървени. Ще се върнат.
Човекът на пода се обърна на едната страна, въздъхна шумно и пак притихна. Бат и Саранда се спогледаха с облекчение.
— Нервна си — забеляза той. — Не те виня. Ти си най-търсената жена в Америка. На твое място и аз бих подскачал.
— Никога досега не са ми устройвали такава потеря. Сякаш знаят всяко мое движение, преди още да съм го направила. Мислиш ли, че Блакууд плаща на всички тези хора? За да ме вкарат накрая в капан, от който да не мога да се измъкна?
— Възможно е. Ако иска да те убие, би трябвало да е по-потаен. Но пък си има начини нещата да се уредят, когато пинкъртъновците те хванат.
Светът сякаш се затваряше около нея.
— Какво искаш? — попита той. — Кажи ми и аз ще направя, каквото мога, за да ти помогна.
— Искам Блакууд…
— Исусе, Саранда! Не можеш ли да мислиш за нещо друго? — Тя се стресна от избухването му и го погледна. — Мила, чуй ме. Ако не се погрижиш за себе си, ще те хванат. Ако се случи най-лошото, мога да използвам властта си и да кажа, че съм те задържал и ще те предам лично. Но не мога да те пазя дълго. Рано или късно някой голям началник ще довтаса със заповедта. Кажи ми, за Бога, какво искаш? Искаш ли да докажа невинността ти?
— Това не ме интересува. Искам да отида някъде, където не са виждали лицето ми.
— А парите на Ван Слайк?
— Не съм се захванала с това за пари. Тях винаги мога да намеря.
Беше го направила, за да отмъсти на Блакууд. И ето я сега — бяга от него и от половината полиция в страната. Положението я измъчваше толкова много, че зъбите я боляха от стискане.
Той седна на стола си.
— Добре. Можем да те изкараме от страната. В Мексико. Просто ще стоиш мирна, докато суматохата утихне.
— Не ще има особена полза от отиването в Мексико, ако Блакууд ме причака в някой сокак и ми пререже гърлото.
— Полза не ще има, ако умреш.
Щом помислеше за Блакууд, Саранда започваше да кипи от безсилна ярост. Как можа да бъде такава глупачка? Как можа да позволи на чувствата да замъглят разума й? Остави се да я преметне един Блакууд, който можа да застреля хладнокръвно, без никакво угризение, хората, които бяха толкова добри към него. Погледна към Бат. В огромните й очи се четеше колко й е трудно да се откаже.
— Блакууд застреля двама души, които наистина ме обичаха. Нима искаш да го забравя, за да оживея?
Бат четеше друго в очите й. Тя обичаше Блакууд, а той я предаде. Шерифът въздъхна раздразнено.
— Добре. Няма да се намесваш, докато не се оправя с Блакууд. Остави ме да се погрижа за това.
— Знаех, че мога да разчитам на теб. — Тя седна върху бюрото с крака, кръстосани по индиански, и се наведе ентусиазирано напред. — Какво смяташ да правиш?