— Като правило мъжете на границата уважават жените. Аз даже познавах една-две, които използваха този факт в своя полза.
Колко още мога да продължа така, чудеше се той, без тя да се загърчи?
— Една от тях — каква красавица беше само! — бе най-добрата в бизнеса. Бе толкова известна в подземния свят, че самото й име навяваше страхопочитание в сърцата им. Тя въртеше всичките грубияни от Додж около малкото си пръстче.
— Абсолютен скандал! Трябва да ни разкажете за нея. Наистина ли беше най-добра от всички, които познавате?
Погледът му срещна одобрително нейния. Той каза тихо:
— Нещо повече.
— И какво стана с нея? — провокира го самоотвержено и безстрашно тя; чак дъхът му спря.
Той осъзна отново, че всички тези хора наоколо слушат с настървение всяка негова дума и нищо не пропускат. Огледа пищната обстановка, почуди се какво дири тук и отговори искрено:
— Това е нещо, което бих искал да узная, мила госпожице.
2
Едър мъж на около петдесет с увереното държане на човек, който си знае мястото в този свят, пристъпи към тях.
— Господин Мастърсън, виждам, че сте се запознали с моята бъдеща снаха, госпожица Сара Вурс.
Бат погледна Саранда, после отмести поглед към човека, който стоеше до него, сякаш не вярваше на ушите си. Джаксън ван Слайк бе един от най-богатите и най-влиятелните мъже в Ню Йорк. Именно неговият вестник, „Ню Йорк Глоуб“, беше спонсорирал пътуването на Бат на изток в замяна на специално интервю. За Бат Ню Йорк бе непознат, но не му потрябва много време да разбере, че неговият домакин владее лично доста тлъсто парче от града. На границата биха казали, че е достатъчно богат, за да му казват „мистър“.
Бат се огледа. Обстановката бе импозантна. Дворецът на семейство Ван Слайк на Пето авеню се славеше с високите си сводести тавани и с анфиладите една от друга по-красиви стаи. Масите и камините в цялата къща бяха украсени с делфтеки порцелан в синьо и бяло и със завидна колекция от холандски сребърни, бронзови и кристални дреболии. Студените теракотни подове бяха постлани със старинни холандски килими. По стените висяха гоблени. Картини на Рембранд, Вермеер, Ян Стийн и Франс Хале бяха окачени ей така, като семейни портрети. Препълнен с цветя и палми, дворецът бе тих, спокоен, подреден и ведър.
Без съмнение, обитателите му живееха по начин, който малко хора смееха даже да си представят. След пристигането си в Ню Йорк Бат бе свършил много работа. Джаксън ван Слайк бе наследил много пари от баща си, но бе натрупал още повече в състезанието с Джон Астор за изкупуване на всеки продаван имот в Манхатън. За разлика от покойния Астор обаче, Джаксън бе убеден, че на града трябва и да се дава. Това направи семейството му силно в новата родина. Всички уверяваха Бат, че той е преди всичко и най-вече филантроп.
Да, тази къща бе крайно интересна за Саранда Шъруин, наследницата на цяла фамилия измамници и крадци. Точно тук трябваше да се появи.
— И кой е щастливецът? — попита Бат.
— Аз имам честта! — каза вдървено някакъв млад мъж, който се приближи до Саранда.
— Синът ми Уинстън — гордо го представи Джаксън ван Слайк.
Бат се обърна. Искаше да огледа човека, който бе спечелил ръката на Саранда; това не му се бе удало на него самия. Уинстън бе на двайсет и шест, но косата му вече бе доста прошарена и му придаваше сериозния вид на по-възрастен човек. Външността му веднага издаваше принадлежността към семейството Ван Слайк. Лицето му бе деликатно и открито като на баща му, но доверчиво по начин, който не може да се очаква от сина на толкова богат човек. Очите му имаха цвят на фин аквамарин. Носеше очила с телени рамки. Изобщо, раним като пеленаче, реши Бат. Когато погледна Саранда, Уинстън се изчерви, сякаш още не можеше да повярва на късмета си.
— Господин Ван Слайк — поздрави учтиво Бат, — значи се впрягате в брачния хомот?
Уинстън бе поразен.
— Хомот? Ами да, така мисля. Другата седмица. Може би ще ви бъде възможно да продължите престоя си тук и да дойдете на церемонията. Ще ни бъде драго да бъдете наш гост.
— Ами… Това е нещо, за което даже бих си платил, само и само да го видя… Само че задълженията ми като шериф… — Гласът му замря, когато погледна отново Саранда. Искаше я, както винаги я бе искал. Някога я бе обичал, но тя го отхвърли и той отдавна се бе примирил. И все пак, тя бе най-влудяващо съблазнителното създание, което някога бе познавал. Какво ли бе намислила този път?
Саранда го стрелна с очи през рамо. Той разбра: неуловимият поглед бе предназначен само за него. Тя стоеше под портрета на някаква жена, която толкова много приличаше на нея, че Бат няколко пъти мести поглед от портрета към Саранда. Не вярваше на очите си. Най-после я попита с пресипнал глас: