Мейс я притисна отново до себе си. Мъчеше се да я усмири. Тя усещаше силното му тяло с гърба си. Желязната му ръка я бе обхванала през раменете и през гърдите. Другата ръка здраво затискаше устата й.
Над града все така се носеше врявата, но Саранда усети за миг, че двамата са сякаш в сфера от тишина, където въздухът е наситен с очакване. Искаше той пръв да заговори. Мейс я държеше търпеливо; даде й време да се нарита и намята, преди да й представи исканията си. Мълчаливото, непоклатимо спокойствие беше по-страшно от желязната хватка на ръцете му или от всяка заплаха, която можеше да й отправи. То го представяше като човек на безкрайното търпение, човек, който може да чака, докато постигне целта си.
Почти готова да се предаде, Саранда се дръпна рязко от ръцете му. Той доближи уста до ухото й — толкова близо, че можа да усети усмивката му — и пошепна:
— Давай! Бори се! Ако няма предизвикателства, не си струва усилието.
Вбесена от надменното му снизхождение, от арогантната му сигурност, че вече е спечелил тази борба на умовете, тя ритна назад и му нанесе един гаден удар по челюстта. Чу го как си пое дъх, преди да се засмее в ухото й.
— Разочароваш ме. От жена с твоя талант очаквах по-голямо въображение. — Професионалната й гордост бе уязвена. Тя се загърчи по-силно, но ръцете му се стегнаха и я прегърнаха още по-здраво. — Така. Излей си яда. Всичкото време на този свят е мое. Дълго чаках да те докопам. Ако трябва, мога да чакам цял живот.
Гласът му, гальовен като гласа на любовник, придаваше смразяващ смисъл на думите му. Миризмата му — този чист, мъжки аромат, нямащ нищо общо с прехвалените одеколони — я завладя. Тя си каза, че трябва да запази ума си бистър. Трябва да използва слабостта му. Щом мисли, че я е победил, трябва с всички средства да поддържа тази илюзия. Това можеше да проработи за нея в крайна сметка.
Тя се отпусна назад, до него.
— Толкова бързо ли се предаде? Точно когато започнах да се наслаждавам?
Чувстваше се като мишка, с която си играе котарак. И той знае, че е по-силен, по-умен и по-бърз в краката. Как можеш да победиш един котарак най-сигурно? Чрез неговото собствено любопитство. Накарай го да се чуди. Приспи бдителността му. Принуди него да свърши работата.
Тя си спомни горещите му слова, когато я блъсна до стената на кабинета си и я облада изотзад. Спомни си как гневът му се бе превърнал в нежност против волята му. Единението на телата, прилично на сливане на душите. То беше нещо повече от съвкупление. Сякаш чуваха една и съща музика, недостъпна за другите. Тя знаеше, че може да използва това в своя полза. Нямаше жив мъж на този свят, който да може да устои на чара й, ако му е хвърлила око. Независимо от протестите му. Трябваше само да го направи бавно, стъпка по стъпка, и всяка от тях да бъде грижливо обмислена. Ще потърси слабите му места и ще ги използва.
Саранда бавно отпусна глава назад, на рамото му, в знак на примирение. Той промърмори:
— О, добро момиче. Но мисля, че ще е честно да те предупредя: по-умен съм, отколкото изглеждам. Не си играй с огъня, ще се изгориш. Ясно ли е?
Тя кимна.
— Добро момиче. Сега ще си махна ръката. Ако закрещиш, никой няма да ти обърне внимание. Ни най-малко. Ще помислят, че си проститутка, която играе грубо. Но аз ще зная. И ще бъда до теб. Толкова близо, че ще си помислиш, че съм влязъл под кожата ти.
Когато Мейс вдигна ръката си от устата й малко по малко, тя облиза сухите си устни и направи първата крачка. Каза му с престорено пресипнал глас:
— Късно. Отдавна си ми под кожата.
Все още зад нея, той вдигна голямата си ръка към лицето й, сложи я на бузата й и я прокара надолу по гърлото й.
— Внимавай, любима. Може да ти повярвам.
Той я вдигна на седлото и се качи зад нея. Обгърна я с ръка през гърдите и я притисна като менгеме — толкова силно, че копчетата на дрехата му се врязаха в гърба й. Мрачни предчувствия я пронизаха, когато взе поводите и смушка коня по задните пътеки на града и навън, към прерията.
Яздеха бързо. Докато здрачът премина в нощ, те вече се бяха отдалечили от Додж. Продължиха да яздят. В прерията, осветена от звездите, отекваха само конските копита. Тя се облегна назад. Обмисляше следващия ход, гледаше звездите и внимаваше накъде се движат, за да може да се върне. Нямаше надежда за спасение. Както обикновено, не можеше да се надява на никого. Ако имаше намерение да бяга, трябваше да го направи сама.
И все пак, уж отмяташе хладнокръвно възможните ходове, а не можеше да накара сърцето си да не бие така предателски под ръката му. Чувстваше се странно самотна с него, както яздеха из безкрайната прерия двамата, с луната и звездите — единствени свидетели. Никога не бе попадала в такава опасност.