Тя се разкъсваше между страстта и ужаса, който се надигаше от стомаха й и засядаше в сърцето. В нощта на маскирания бал, когато й върза ръцете, тя се отдаде на вълнението от безпомощността, защото беше в безопасност. Само един вик и някой щеше да се притече на помощ. То беше като игра, която можеше да контролира поради присъствието на други хора. Но тук, в тъмната, усамотена пустош на Канзаските равнини, тя зависеше от неговата милост. Тялото й я издаваше — даже сега го искаше до лудост — но съзнанието й крещеше, че в ръцете му животът й е в опасност. Екстазът от докосването му се бореше със спомените, които той събуждаше. Мейс беше убиец. Никой не можеше да каже на какво бе способен тази нощ.
Дишаше неспокойно. Обхвана я паника, когато тялото му се приближи застрашително към нея. Отметна глава, за да закрещи. Знаеше, че няма да има полза. Но вълнението я обземаше с такава бясна сила, че се чувстваше на ръба на истерията за втори път в живота си — страхуваше се, че ще експлодира под ненаситните му ръце, от опустошителното желание, бушуващо в нея като динамит, вдигащ във въздуха планина от камък. Изглежда можеше да направи само едно — да изкрещи страданието си в нощта.
Мейс отгатна намеренията й. С рефлексите на кобра освободи едната си ръка и затисна устата й с нея.
— Още не, любима. Ще крещиш от страст или изобщо няма да гъкнеш.
Ръката, с която бе запушил устата й, започна да се отмества, докато пръстите на другата запалваха у нея неконтролируеми трепети. Той прокара пръсти по устните й, после ги пъхна в устата й. Разкъсвана между страха и желанието, тя бе обхваната от лудо желание да ги прехапе на две. Но даже след като зъбите й се сключиха, бе разтърсена от близостта му. Предаде се и ги засмука.
— Така, принцесо — промърмори той и си извади ръката. Неочаквано устата й затърси пръстите му. Но той отмяташе косата от лицето и раменете й, галеше кожата й. Беше толкова нежен, че я изплаши още повече. Знаеше, че всеки момент може да дръпне главата й назад и да й пререже гърлото.
Тя заплака тихо и зашепна:
— Моля те!
— За какво? Да извадя пръстите си оттам? — Той го направи и за свой срам Саранда усети, че движи таза си напред и търси допира му. Той вкара крака си между бедрата й сякаш за да има о какво да се отърка. — Или да ги вкарам пак?
Чуваше собствените си ридания. Гневът й се смеси с другите й чувства и засили нежеланата й възбуда. Никой мъж не бе имал такава власт над нея. Никой не бе владял магията да я повали от желание само с шепот в ухото й. Мразеше се, че го иска. Мразеше него, че я кара да го иска.
— Кажи ми — настояваше той. Обърна лицето й към себе си и видя желанието да свети в очите й и в полуотворените й уста. Но видя и още нещо. Ужасът, с който го гледаше в лицето. Проблясъкът на страха, когато намери гърдата й и я стисна. В живота си не бе виждал толкова предчувствие и молба.
Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. Ръката му се дръпна от гърдите и като опарена. Разглежда я за момент, видя как страхът надделява над желанието и усети как започна да трепери.
— Наранявал ли те е някой преди?
Бе толкова неочаквано, изречено толкова нежно, че сълзи изпълниха очите й. Не плачеше лесно. Да заплаче пред него би означавало да му разкрие дълбочините на физическото си желание. Обърна унизено глава настрани.
Настъпи дълго мълчание. В тревата шумолеше ветрецът. Огънят пращеше и хвърляше искри. Конят пръхтеше, потракваше с юздата и биеше земята с копита. Саранда стоеше със затворени очи и се мъчеше да не му разкрива нищо повече.
Погали я по бузата само с един пръст. Тя се стегна в очакване какво ще се случи. Защо пита за нейните страдания? Защо се интересува за раздиращата я борба? Можеше да я има, да я убие, да прави каквото поиска.
Не го чу да се движи, но след миг разбра, че в ключалката се превърта ключ и тя бе освободена. Отвори очи точно когато той сваляше втория белезник. Мейс не видя изненадата на лицето й, защото взе ръцете й една по една и започна да ги разтрива там, където белезниците се бяха впили в китките. Пръстите й започнаха да туптят, щом кръвта се раздвижи.
— Дължа ти извинение — каза тихо той. — Исках само да ти попреча да избягаш, преди да съм ти казал нещо.
Тя бе толкова смаяна, че не можа да измисли отговор. Не му вярваше. Вече я бе измамил веднъж. Но не можеше да разбере какви са намеренията му. Никога не се бе чувствала толкова объркана.
— Всичко би било по-лесно, ако ми обещаеш да не бягаш. Поне тази нощ. Нищо повече не искам.