Тя кимна с глава; бе прекалено смутена, за да каже нещо. Но инстинктите на професията казваха своето. Ако може да го накара да й повярва сега, ще бъде по-лесно да избяга сутринта.
— Не се страхувай — каза меко той. — Няма да ти причиня болка. Предполагам, че си преживяла много страдания.
Това бе най-заплашителното нещо, което би могъл да каже. Ако я бе изнасилил, щеше да го мрази, но омразата щеше да я направи силна. Това неочаквано съчувствие я обезоръжи, отне й силата. Ако изобразяваше страст, щеше да е друго нещо. Но нежна грижа…
Тя се обърна и внезапно хукна. Искаше да избяга от изречените думи, от отключените страсти, от мрачните картини, разиграващи се в съзнанието й. Но даже в това трескаво състояние си спомни за обещанието да не бяга. Спря малко по-нататък с гръб към него и скри лице в ръцете си, разтреперана, мъчейки се отчаяно да не заплаче.
Чу стъпките му зад себе си. Той застана зад нея и сложи ръце на раменете й. Саранда стоеше като вцепенена.
— Няма нищо — успокои я той. — Няма нужда да ми казваш нищо. Ти трепериш. Ела при огъня.
Поведе я към мамещата топлина. Тя не каза нито дума. Лицето й гореше от срам, като че ли я бе съблякъл и я разглеждаше с търсещите си очи. Можа само да си помисли: Той разгадава всичките ми тайни. Колко врече ще измине, докато се докопа до най-лошата от тях?
20
Сутринта се събуди вкочанена от спането на земята и разтреперана от сутрешния хлад. Небето бе бледо алабастрово синьо; розови ивици се стелеха по безкрайния хоризонт. Чистият и свеж въздух със сладък аромат на пелин ободряваше. Тя раздвижи схванатите си мускули, обърна се по корем и замръзна, а дъхът й секна.
Мейс Блакууд беше съвсем гол. Стоеше сред потока, сякаш раждащ се от водата като езически бог. В лъчите на сутрешното слънце тялото му блестеше, атлетично и прекрасно. Широките рамене, красивият окосмен торс, тесният газ, гладките, изваяни бутове, мускулестите прасци. Поливаше се с шепи ледена вода, подсвиркваше си тихо, сякаш се наслаждаваше на усещането на тялото си, чисто и възродено под откритото небе. Вдигна ръка. Даже тъмите косми под мишницата му заслужаваха по-внимателно разглеждане. Тя знаеше, че Блакууд са и акробати. Известна й бе славата им като физически силни мъже. Винаги ги бе презирала за това. Груби главорези! Мускули без мозък! Но потвърждението на слуховете бе цяло откритие. Само ръцете му бяха достатъчни, за да спре сърцето на една жена — красиво изваяни, силни и окосмени, с трептящи при всяко движение мускули и тънки китки. Не можеше да преглътне. Затаи дъх. Гледаше го така безсрамно неподозиращ изпитателния й поглед — все едно, че гледаше жребец да препуска на воля. През целия си живот не бе виждала такова съкрушително мъжко величие.
Мейс се обърна и тя видя корена на тази дръзка, безгрижна самоувереност. Размерите му бяха олимпийски. Толкова огромен, че тя се зачуди как, за Бога, е било възможно…
Представяше си как жените биват поразени като от гръм при пръв поглед към него. Чудеше се дали е възможно да станат толкова близки с него, че да могат да го гледат разсъблечен без страхопочитание.
Осъзна със закъснение, че и той я гледа и вижда реакцията й. Изчерви се и извърна поглед. Защото това бе непознат, а не човекът, когото обичаше. Онзи, на когото се бе почти отдала с цяло сърце, не съществуваше. Тя даже не знаеше кой всъщност е този мъж.
Той посегна за ризата си, избърса се и си обу панталоните без нито едно излишно движение. Тя въздъхна облекчено. Той беше гол, а тя се чувстваше като разголена.
— Добро утро — поздрави дружелюбно той, сякаш не се бе заплеснала по голото му тяло само преди секунди. — Бях започнал да си мисля, че ще спиш цял ден. Мисля, че можем да се захващаме за работа — освен ако искаш най-напред да се изкъпеш, разбира се.
Ръката, която държеше ризата, посочи към потока.
— И да ме гледаш?
— Е… — Гласът му стана по-тих, но очите му я пронизваха. — Няма да е честно само ти да се забавляваш.
Тя не каза нищо. Не беше моментът да отвлича вниманието си. Инстинктивно усещаше, че той има намерение да изиграе своя номер. Нуждаеше се от крайна концентрация, за да го заблуждава достатъчно дълго, че му вярва, за да може да избяга.
Той клекна до угасналия огън.
— Имам едно предложение, госпожице Шъруин.
— След всичко случило се изглежда малко прекалено тържествено да ме наричаш госпожица Шъруин. Освен това всички знаят коя съм — без съмнение благодарение на теб. Ако някой те чуе…
— Грешиш. Не съм им казал аз.
— И мислиш, че ще повярвам? Никой освен теб не знаеше!