— Сигурно не си толкова наивна, че да вярваш в капаните на представителността. Би следвало да знаеш, че външният вид и даже действията често нямат нищо общо с истинските намерения. Всички го знаят. Не си ли се питала какво е правил той в дома на Ван Слайк вечерта, когато те бяха убити?
— Ако двамата сте се наговорили…
— Маклауд ме мрази. Аз съм заплаха за всичко, което му е скъпо. Той знае, че щом му обявя война в печата, ще загуби всичко постигнато. Никога не би се съюзил с мен. И мисля, че ти го знаеш.
— Просто невероятно…
— Считаш, че е по-вероятно един измамник да ги е убил, когато измамата е тръгнала не според плана?
— Да.
— Тогава ти си изправена пред една дилема.
Саранда се замисли. Блакууд я наблюдаваше внимателно. После тя го погледна право в тъмносините очи.
— Защо искаш вестника?
Той се облегна на лакътя си.
— Бих могъл да ти кажа, че го искам, за да продължа делото на Ван Слайк, да продължа борбата за правата на онеправданите… но ти няма да повярваш, нали?
— Ни най-малко.
— Много добре… Искам го заради влиянието, което има… и ще продължи да го има под моето ръководство.
— Това е по-правдоподобно.
— Значи планът е такъв: аз ще те върна безопасно в Ню Йорк и ще те реабилитирам, а ти в замяна ще ми припишеш цялата собственост върху „Глоуб“. — Той бръкна отново в джоба си, извади някакъв документ и й го подаде. Смаяна, тя го пое, отвори го и прочете първите редове.
— Това тук ти дава вестника и всичко останало за нищо!
— Умно момиче. О, не се тревожи. Всичко е напълно законно. Разбира се, само в случай че бъдеш реабилитирана и влезеш във владение на наследството.
— Съчинил си това, преди да напуснеш Ню Йорк? Значи си се отбил пътем при адвокатите?
— Това е предложението ми… Приеми го или го отхвърли.
Саранда хвърли документа настрани.
— Ще го отхвърля, благодаря. — Стана, отиде при коня, взе от багажа си една четка и се върна, решейки косата си. За нея разговорът бе приключил.
— Интересно ли ти е как ги е убил Маклауд?
— Знам какво казваш ти по въпроса. Но онази вечер аз видях нещо, което не си взел пред вид. Видях теб да напускаш местопрестъплението.
— Ако си видяла някого да напуска местопрестъплението, не съм бил аз. Беше Ланс.
Тя се извърна сърдито към него.
— Ланс е мъртъв!
— Зная, че мислиш така. Но не е. Посети ме няколко пъти в Ню Йорк.
— Корабът му потъна.
— Не е бил на този кораб. Просто му е било изгодно да накара всички да мислят така.
— Твоят брат нямаше достатъчно ум, за да фалшифицира собствената си смърт. Нито да изчезне за толкова години.
— Защо трепериш?
Не си даваше сметка, че трепери. Стисна здраво четката, за да не се вижда, че ръцете й се тресат.
— Защото мразя брат ти даже повече, отколкото презирам теб. Ако мислех, че е жив… — Жив… след толкова време… Невъзможно! — И очакваш да повярвам, че си предал брат си?
— За да отърва кожата? Би ли се усъмнила?
Тя се обърна и го погледна.
— Жалки сте. Всички Блакууд!
Тонът му загрубя.
— Възражението се приема. Разбрахме ли се или не?
Не искаше да вярва, че Ланс Блакууд е жив. Без съмнение Мейс се надяваше да я накара да хукне към града и после да я предаде на властите, за да я осъдят за убийство. Даже писмото на Джаксън бе под въпрос. Човек като Мейс Блакууд може без проблеми да намери майстор фалшификатор, който да свърши тази работа.
— Трябва да помисля.
— Помисли, принцесо.
Гримасата му показваше, че е отгатнал мислите й. Нямаше никакво време. Трябва да го хване напълно неподготвен. Човек като Блакууд ще дебне всяко нейно движение. Ще очаква потайна и сложна комбинация. Затова тя трябва да измисли нещо просто.
Един час по-късно, докато прибираше четката за коса в багажа си, тя просто сложи крак в стремето, възседна коня и си тръгна. Като измина известно разстояние, се обърна, махна му и съзря объркването в очите, които се взираха след нея. Бе оставен в пустата прерия даже без кон. Но тя не се съмняваше, че ще намери начин да я последва, и то скоро.
Смушка коня и препусна към Додж.
21
— Полудяла ли си? — кресна Бат, когато Саранда се върна. — Градът гъмжи от хора, които те търсят и рано или късно всеки от тях идва тук. Искам да се махнеш. Веднага.
— Ще ме пазиш. Кажи им, че съм ти сестра.
— Обстановката се нажежава. Поразпитах тук-там. Задачата им уж била да те изправят пред съд. Но аз почерпих един от хората на Пинкъртън. Изглежда някой им е подсказал, че ако те убият при опит за бягство, наградата ще бъде удвоена. Не мога да опазя живота ти, ако се окаже така. Това, което мога да направя, е да те откарам в Мексико, за да съм сигурен, че си стигнала там.