Пушката бе с чудовищни размери и без съмнение щеше да я събори на земята, когато стреля с нея. Но тя не мислеше за това. Ланс Блакууд е жив — ето кое е важното. Хили се там с долнопробните си приятели, сякаш е откраднал само с една ръка всичките надежди и цялата доброта от живота й.
Дебнейки с пушката в ръце, тя го настигна южно от Предела, пред кръчмата „Лейди Гей“. Тъкмо щеше да влезе там с пияната си компания, когато разтрепераният й глас го спря.
— Ланс…
Той се обърна. За момент здравото му око фиксира лицето й. Позна я и чертите му се промениха.
— Вървете, момчета! Идвам веднага.
Забелязал пушката, един от тях попита:
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не се притеснявай, приятелю — каза презрително Ланс. — Ще се оправя сам с тоя дребосък.
Щом влязоха, той се заклатушка към нея с палци в джобовете на панталоните и разперени лакти.
— Браво, браво. Ами че това е малката Саранда Шъруин! Разхубавила си се, по дяволите!
Пушката трепна в ръцете й.
— Мислех, че си мъртъв.
Той се ухили. Във вълчата му уста блеснаха силни бели зъби. Помисли си за Мейс и я преряза болка.
— Добре те баламосах, а?
Той идваше към нея.
— Какво ще правиш е тази пушка, а, миличка? Ще ми вземеш главата?
— Ще те убия заради това, което ми направи.
— И какво съм ти направил? Нищо, което всеки глупак не би поискал. Но, скъпа, тогава ти изобщо не изглеждаше като сега. Ако хвърлиш тази пушка, може да се кандърдисам…
Разярена, с пулсираща глава, тя вдигна пушката и се прицели. Ланс само се засмя. Същият отвратителен, кудкудякащ смях, който я преследваше в сънищата й.
— Не можеш да го направиш, Шъруин. Не си убийца. Нали все това разправяте вие, всички проклети Шъруин? Все се радвате на шантавите си принципи? Карай тогава, ако това ще те ощастливи! Дръпни проклетия спусък! Докажи си, че ме харесваш!
Гърдите му почти опряха о дулото. Трябва само да натисне спусъка и ще пробие дупка колкото тиква в тях. Пръстът й започна да се свива. Усети вкуса на отмъщението на езика си. Но в последната секунда разбра, че не може да го направи. Защото не бе като него.
Той се подхилкваше гърлено. Взе пушката от нея и хлъзна подигравателно дулото по бузата й.
— Ще те взема с мен, любов моя. Но кой знае какво може да стане по пътя?
Тя пребледня от ужас. По-скоро ще умре, отколкото да отиде с него. Където и да е.
— Не си се променила, Шъруин. Още се страхуваш от сянката си.
— Не е вярно.
Но той я бе накарал да се чувства толкова унизена, толкова безпомощна, че в момента му повярва. Изведнъж се почувства като онова тринайсет годишно момиче, тероризирано от този враг без милост и без угризение. Защо нямаше куража да го убие?
Не можеше да го гледа. Инстинктивното желание да избяга колкото може по-далеч замъгли съзнанието й. Можеше да преметне всекиго. Но Ланс Блакууд не беше кой да е. По свой начин той я държеше изцяло под влиянието си, както и брат му — но по съвсем други причини. Бе толкова объркана, че не можеше да мисли ясно. Знаеше само едно: Ланс Блакууд няма да я остави жива.
Той я гледаше, арогантен и уверен в способността си да я надвие. Не беше ли го правил вече? Но инстинктът й подсказа, че това може и да й помогне. Сварила го неподготвен, тя сграбчи пушката, замахна и я стовари на главата му. Той изрева, запрепъва се назад и падна на колене. Започна да ругае злобно с пяна на уста.
Саранда се обърна и хукна към коня си. Яхна го и препусна в галоп през града. Животът й отново бе разбит. Забравила плановете си, тя бързаше с всички сили към единственото убежище, за което й дойде на ум, колкото и невероятно да беше.
Мейс.
22
Надигаше се буря — една от онези неочаквани прерийни бури, които идват отникъде. Тъмни облаци покриха небето. Замириса на дъжд. Но вятърът все още беше благоуханен и гальовен като диханието на влюбен.
Саранда го намери да крачи през тревистата равнина. Сакото му, прехвърлено през рамо, се мяташе от вятъра. Носеше в ръка чантата, която тя бе забравила. Вятърът развяваше перчема му. Отдалеч изглеждаше дребен и мрачен като момче, което е загубило понито си и не се надява да се прибере вкъщи за вечеря.
Яздеше толкова бясно, че конят се покри с пяна. Но когато доближи Мейс, тя накара запъхтяното животно да върви бавно. Очакваше следващия му ход. Той я погледна спокойно, сякаш я бе очаквал през цялото време. Ако бе ядосан, нищо по лицето му не го издаваше.
Саранда дръпна поводите и го зачака да се приближи. Косата се развяваше около лицето й като щит. Когато се изравни с нея, Мейс не спря и я отмина. Тя стоеше там, с гръб към него, заслушана в ритмичния шум от стъпките му по сухата трева.