— Това не си ти, нали?
— Това е майка ми — обясни Уинстън. — Лалита ван Слайк.
— Извинете ме, че се бях втренчил така. Толкова прилича на вашата… Би могла да бъде госпожица Вурс.
В очите на Уинстън светна обич, когато се обърна от портрета към годеницата си. Баща му обясни:
— Жена ми почина, когато Уинстън бе още бебе. Сара влезе в живота ни и я замести така, както никоя друга жена не би могла.
Очевидно бе, че фамилията Ван Слайк бе обикнала Саранда дълбоко. Бат не можеше да каже кой от двамата я гледа с повече любов в очите. Най-учудващо бе обаче, че тя им се усмихваше с не по-малка и, както изглеждаше, истинска обич.
Джаксън наруши напрегнатото мълчание.
— Скъпа, ти знаеш, че помолихме господин Мастърсън да дойде и да разкаже на нашите читатели за живота си на границата.
— Значи искате да говорите с Арчър, господин Мастърсън — каза тя.
Бат я наблюдаваше внимателно. Зад тази история сигурно се крие повече, отколкото тя показва. Саранда искаше той да се срещне с онзи Арчър; той пък искаше да разбере защо.
— Да, той трябва да се появи всеки… — Джаксън се обърна към другия ъгъл на залата, където бе настъпило някакво раздвижване.- А, ето го и него.
Малката група хора се обърна с възбуден шепот към човека, който бе влязъл току-що. Той бе висок и дяволски красив. Гъстата му черна коса бе къдрава и разрошена; всяка от присъстващите жени би искала да посегне и да я оправи. Общото впечатление бе, че това е човек на неудържимото действие, когото няма как да не забележите, щом е влетял в стаята.
Погледът на Арчър се плъзна над главите на почитателките му и спря на Саранда. Премреженият му поглед я обгърна с интимност, която граничеше с нахалство, смело и собственически, а красивата му уста се изкриви в бавна, безсрамна усмивка.
Бат погледна към Саранда, смаян от израза на лицето й; тя се взираше в новодошлия с блеснали очи, едрите й гърди се повдигаха и спадаха експлозивно. Кожата й порозовя и тя изглеждаше още по-хубава, ако това изобщо бе възможно. Сякаш с пристигането на Арчър бе оживяла внезапно. Бат си мислеше, обиден и по-изненадан, отколкото му се искаше да признае: тя изглежда като влюбена жена! Вгледан в изгарящата чувственост на очите й, той усети, че се втвърдява. Саранда казваше замислено:
— Арчър е легенда като вас. По свой начин.
— Не се съмнявам — изръмжа Бат, почувствал, че вече не е централната фигура на вечерта. — Но кой е той?
— Арчър? — попита Джаксън, сякаш не допускаше някой да него познава. — Ами той е човекът, който направи от „Глоуб“ това, което представлява днес. Той е главният ми редактор, дясната ми ръка и, ако трябва да говоря и за това, ще стане и мой осиновен син. Той ще ви интервюира през седмицата.
— Изглежда като излязъл от някой роман — каза Саранда и хвърли на Бат втренчен поглед. — Пристигна отникъде преди три години и превзе Ню Йорк с щурм.
Джаксън обясни:
— Всъщност Арчър ми предложи да ви доведа в Ню Йорк.
— Значи съм му задължен. Има ли малко име?
Саранда се усмихна.
— Никой не знае. Във вестника пише под името „М. Арчър“.
Млада дама с тъмни къдрици и яркорозови бузи каза сънливо:
— Веднъж чух някой да го пита какво значи това „М.“ И знаете ли какво отговори? Голям сладур! Просто хвърли една от онези негови усмивки и каза: „Мистър“.
Засмяха се одобрително. Сякаш без да разберат, бяха добавили към живота си още приятен аромат. Бат се обърна към Саранда с изпитателен поглед.
— Доста тайнствен човек — каза тя. — Говори с едва доловим британски акцент, но никой не знае кой е той всъщност.
И това е някаква следа, помисли си Бат. Обикновено самата Саранда говореше с британски акцент, но умееше и да го скрива с невероятно умение. Значи Арчър е англичанин, също като Саранда. И какво ли значи това?
— Мисля си — каза друга млада жена, — че е обеднял благородник. Говори като принц.
Саранда се ухили ликуващо, а Бат подсвирна, впечатлен:
— Е, изглежда е човек, който не се нуждае от подпалки, за да запали пожар. — Изгледаха го недоумяващо, като че ли говореше на чужд език. А той обясни: — Нямам търпение да се запозная с него.
Устата на Саранда трепна.
— Струва си, уверявам ви Джаксън — каза добродушно:
— Е, да отидем при него. Май че се нуждае от спасител.
Някакъв мъж бе застанал до Арчър и му говореше тихо и напрегнато. Прекосиха стаята и отидоха при тях. Мъжът бе едър и властен; това и безупречно скроеният му фрак показваше, че е богат и с положение. Като много от важните клечки на своето време, той показваше пълнотата си като значка, сякаш за да каже на света, че може да си позволи да има всички хубави неща в този живот, в това число и храна колкото поиска. Беше почти съвсем плешив. Имаше само няколко самотни кичура рижа коса, но компенсираше с огромни бакенбарди, които почти се сливаха на брадичката му.