— Не ти повярвах — каза тя, без да се обръща.
— Не съм го очаквал.
— Срещнах Ланс.
Той чу как гласът й трепна. Стъпките спряха Остана само воят на вятъра.
— Маклауд го е наел да те вкара в затвора.
— Искаш да кажеш да ме убие.
— Не би го направил.
— Сигурна съм, че ще ме разбереш, ако откажа да не повярвам на това. Познавам брат ти по-добре, отколкото си мислиш. — Тя скочи от коня. — Реших да приема предложението ти.
— Какво беше то, принцесо?
— Ако онези документи са ти подръка, готова съм да ги подпиша.
Той се наведе бавно и сложи чантата на земята. Тревата я погълна.
Подхвана сакото си, за да не го вее вятърът, и извади от джоба си документите и писалка. Тя я потопи в мастилницата, която той държеше, и я допря до треперещата хартия. Поколеба се, преди да подпише.
— С какво име да се подпиша?
— Саранда ван Слайк.
Гледаше я втренчено. Тя пое дълбоко дъх и надраска подпис, с който не бе свикнала. Ръката й трепереше. Перото изскърца по хартията като нокътя на вещица.
Когато свърши, писалката падна от пръстите й и вятърът я отнесе. Наведе се да я вдигне, но ръката му, голяма и топла, хвана нейната и я стисна здраво.
— Защо трепериш?
— Не ми се случва всеки ден да виждам човек, излязъл от гроба.
— И като видя брат ми, реши, че аз съм… по-малкото зло. Така ли?
Тя го погледна право в очите. Бяха проницателни, тъмни като безлунна нощ. В дълбините им тя видя някаква ранимост, въпрос, който той не би задал. Той е влюбен в теб. Възможно ли е да е вярно?
— Откъде да знам, че няма да предпочетеш Ланс, когато играта загрубее?
Погледът му изследваше лицето й.
— Мога да те пазя, без да вредя на брат си.
— А ако бъдеш принуден да избираш?
— Няма да бъда принуден. — Каза го твърдо и убедено.
— Искам гаранции — каза тихо тя. — Обещай ми, че няма да позволиш на Ланс да ме отмъкне.
Думите, които тя избра, го накараха да присвие очи. След миг пауза той каза:
— Обещавам.
Тя го изгледа внимателно; опитваше се да прочете мислите по лицето му.
— Кой си ти?
— Знаеш кой съм.
— Съмнявам се някой някога да е знаел кой всъщност си.
Той обмисляше отговора си, загледан в небето. То бе станало каменносиво и необикновено ниско. Дъждовна капка падна на бузата й.
— Аз съм твоята единствена надежда. В битката с брат ми ти имаш само мен.
— Не говори така — каза тя и издърпа ръката си.
— Защо да не говоря така? Това е истината.
— Защото ти…
Какво? Защото той я накара да се надява за пръв път през непоправимо разбития си живот? Да се надява, че ще възкръсне от пепелта на изгорялото си семейство и че ще литне като един ангел на отмъщението? Че той мрази същността си не по-малко от нея? Че двамата биха могли с общи сили да сложат край на тиранията на Блакууд веднъж завинаги?
— Какво ти е направил Ланс?
Тя се извърна.
— Какво направи, та те накара да трепериш само при вида му? При самото споменаване на името му?
Тя направи крачка встрани, но той отново я хвана за пръстите. Докосването на ръката му я спря.
— Каквото и да е било, кажи ми…
Тя се обърна и го погледна. В очите му имаше истинско съчувствие. Трябваше да повярва в това. Поне засега. Поне за тази непоносима нощ. Че някой е загрижен за нея. Че някой ще я защити. Че някой ще оправи всичко.
— Кажи ми какво искаш.
Гласът му, произнесъл познатите думи, й донесе чувство на спокойствие. Той още държеше ръката й, макар да ги делеше разстояние колкото двете им изпънати ръце. Сега искаше само да заплаче, да излее цялата трагична история за онова, което й се бе случило с Ланс, пред човека, който ще я изслуша, без да я съди, и ще я разбере. Пред човек, който ще й каже, че е постъпила по най-добрия възможен начин. Че вината не е била нейна. Че в крайна сметка всичко е щяло да свърши пак така.
Но тя знаеше, че това е лъжа.
Никога няма да му каже, разбира се. Най-малко на него. Не може да му признае, че за пръв път от оня ужасен ден иска някой друг да понесе бремето на вината й. Че й е нужна неговата сила и неговата защита. Че никога не е искала и не се е нуждаела от нещо повече.
В съзнанието й се появиха картини, с които бе прекалено болезнено да се среща отново.
— Искам да ме обичаш. — Гласът й трепереше. Поправи се бързо. — Люби ме. Не искам повече да виждам лицето на Ланс.
Без да каже дума, той я притегли към себе си и сложи ръка на устните й.
— Това не значи, че ще ти повярвам — предупреди го тя.
Той я притисна здраво до гърдите си.
— Не съм и очаквал.
— Настина се нуждая от теб. Да ме избавиш от всичко това. Ще го приема. Но не повече.