Само че тази вечер тя се нуждаеше от него повече, отколкото той някога щеше да узнае.
— Не повече, отколкото аз се нуждая от теб.
Саранда не можеше да каже какво значи това. Мейс се наведе над нея и много нежно притисна устни до слепоочието й. Тя усети допира с цялото си тяло.
— Това е… делово предложение — настоя тя.
— Делово. Естествено.
Блузата й се разтвори като по чудо под пръстите му. Когато я пусна, вятърът я отнесе. Саранда усети да я облъхва странно топъл въздух; той я засъблича под натежалото от дъжд небе, в средата на пустошта.
— Двама професионалисти — продължи задъхано тя, — обединили усилията си с обща цел.
— Едва ли бих нарекъл това, което правим, обща цел.
— Просто искам да се разберем.
Той хвана полата й за колана и я разкопча с едно дръпване.
— Подозирам, че се разбираме просто прекрасно.
Полата падна в краката й.
Докато той се съблече, заваля дъждът. И той бе топъл като вятъра; обля ги с освежителни струи. Паднаха на колене като един. Мократа й коса го шибаше по лицето. Той взе главата й в ръце и я зацелува с такава нежност, че картините в съзнанието й бяха обхванати от пламъци.
— Забрави — шепнеше той на устните й. — Само това съществува!
Притиснал устни до нейните, той я положи на земята. Високата трева ги скри. Драскаше я по гърба и по раменете, но тя не забелязваше, завладяна от бурята на чувствата си. Защото той я целуваше с всичката нежна преданост, която една жена би си пожелала. Безмълвно галеше лицето й, целуваше я по бузите, по очите, по косата. Гальовните му ръце успокояваха, после без усилие запалваха страст, една емоция преливаше в друга в безкрайна поредица. Мейс я галеше по гърдите и по бедрата и се съедини с нея с такава съвършена лекота, че телата им сякаш засветиха с общо сияние. Екстазът бе откриване на истинското, скрито „аз“. Притиснат до нея, прегърнал я като съкровище, той й казваше с устните си, с ръцете си, с тялото си, силно като цитадела, че е в безопасност. Че нищо и никой не може да я докосне, докато е в неговите обятия.
Окъпана от пролетния дъжд, посрещнала мощта и силата му, тя никога в живота си не се бе чувствала така обичана. Макар да бе сигурна, че тази обич не е истинска.
23
Саранда лежеше доволна в ръцете на Мейс; не си спомняше някога да е била толкова спокойна. Любенето бе измило страховете й като дъжд. Сърцето й биеше сънливо. Мислите й се рееха в някаква многоцветна мъгла. Без емоции. Без мисли. Без думи.
Рядко се случваше съзнанието й да онемее така и да й позволи просто да съществува.
— Вече си готова да се срещнеш с драконите, нали, графиньо?
Тя се надигна на лакти и се вгледа в очите, които блещукаха като звездно небе.
— Как разбра?
Безсмислено бе да пита. Той просто знаеше. Знаеше къде отива тя, какво замисля. Сякаш имаше пряка връзка с мозъка й. Беше ли за чудене, че е разбрал за легендата й на графиня?
— Трябва да тръгваме — каза тя и стана. — Бат каза, че Додж гъмжи от полицаи. Колкото по-скоро тръгнем…
— Не бързай толкова. Не сме си свършили работата.
За момент си помисли, че има намерение да я люби пак.
— Каква работа не сме свършили?
Сигурно бе прочел мислите й, защото се усмихна.
— В Додж.
Той също стана. Тя го погледна в недоумение.
— Искаш да кажеш, че се връщаме?
Той й намигна.
— Винаги съм се възхищавал на умните жени.
— Не чу ли какво ти казах? Опасно е. Полицаите са навсякъде.
Той посегна за ризата си, захвърлена като другите му дрехи в тревата.
— Това още повече налага да се върнем.
— Кажи ми какво си намислил.
— Най-напред ти ми кажи нещо. От какво се страхуваш? Да не те открие някой полицай? Или да не налетиш на Ланс?
На този въпрос не искаше да отговаря.
— Защо е необходимо да се връщаме?
— Защото трябва да направя още нещо. Ще отседнем в хотела под твоята легенда…
— Трябва ли да разбирам, че ми заповядваш?
Той се обърна и я изгледа студено.
— Хайде да се разберем за едно нещо: възможен е само един началник.
— Съгласна съм. И това съм аз.
— Ти?
— Естествено. Години наред съм била самостоятелна. И, трябва да добавя, не по-малко успешно от теб. Нямам намерение да позволя на някой си да влезе чак сега в живота ми с валсова стъпка и да ми казва как да си върша работата.
— Твоята работа! Аз съм този, който спасява проклетата ти шия от въжето!
— Да не би да искаш да изпълнявам заповедите на един Блакууд? Един от онези Блакууд, дето скалъпиха тъй калпаво последната си афера, че…
Мейс подскочи към нея, хвана я за шията и притисна гърлото й с палец.
— Да не си посмяла пак да ми заговориш така! Никога! Чуваш ли?