Погледна към Блакууд и разбра още нещо: нейната намеса бе отвлякла вниманието. Това бе помогнало на Мейс да направи маневрата си.
— Аз съм разорен, господине.
— Е, може би безпаричен. Но кой около тази маса не е, ако не се брои младата… дама. Но се обзалагам, че имате нещо ценно, което можете да заложите. Срещу, да кажем, акции от мините за хиляда долара?
Мейс извади от джоба на сакото си някакви документи и ги хвърли на масата.
Очите на Шарената вратовръзка хитро се присвиха.
— Откъде да знам дали…
Мейс сви рамене и се разположи удобно в стола си.
— Че разгледайте ги!
Шарената вратовръзка ги разгледа и, видимо доволен, въздъхна тежко.
— Аз притежавам малка пътуваща трупа.
— За какво ми е такова съкровище?
— Ами там има три хубави фургона с печки. Бихте могли да ги продадете. Или да поемете представлението, по дяволите! Имам няколко доста хубави момичета. Хайде, раздавайте!
Мейс си позволи да се усмихне.
— В такъв случай… — той сви рамене и млъкна. Другите мъже се засмяха, а Саранда беснееше вътрешно.
Но какво прави той? Какво си въобразява?
Саранда раздаде картите. Шарената вратовръзка получи две десетки; когато си вдигна картите, тя видя трета. На Мейс се паднаха смесени карти и нищо по-значително. Той поиска сваляне на картите. Шарената вратовръзка извади трите десетки. Мейс отвори ръка с три усмихнати валета.
Саранда падна в стола си.
— Е — каза философски бившия собственик на трупата. — Хубава игра беше. Отнасяйте се добре с момичетата и те ще ви носят добра печалба в замяна.
Когато излязоха навън, Саранда попита през стиснати зъби:
— Какво ще правим с три фургона певачки?
— Ти искаше да напуснем Додж, нали?
— Да…
— Не забравяй, че вече имаме цел. Погледни това. — Той й подаде една телеграма. — От моите хора в Ню Йорк.
Тя я прочете веднъж, после още веднъж.
— Шест месеца! Но това е ужасно малко време!
— Малко е. Обикновено съдът дава до една година за доказване на справедливата кауза, преди предприятие като „Глоуб“ да отиде на търг. А това означава, че нашият приятел Сандър Маклауд е използвал влиянието си върху съдията.
— Но датата е определена…
— Преди три месеца. Остават ни по-малко от три месеца да се върнем заедно в Ню Йорк, да докажем невинността ти и да попречим на Маклауд да купи вестника под носовете ни.
— Тогава трябва да тръгваме веднага!
— Кажи ми нещо. Какви шансове бихме имали, ако просто се качим на влака за Ню Йорк?
Не й бе приятно да признае, че той е прав.
— Но кой знае какво може да ни забави по пътя!
— Помислил съм и за това.
— Извини ме за невежеството, но това ни връща към въпроса…
— Защо с пътуваща трупа? — Той се ухили и я погъделичка под брадичката. — За какво друго? За да заблудим хрътките!
Отново бе обмислил всичко отначало докрай.
25
— Англичани или американци? — попита Мейс.
— За самоличността ни ли? — тя помисли малко. — Знае се, че си англичанин, затова изглежда по-умно да се представяш за американец. От друга страна, американците много харесват британския акцент. Съдържа известен чар, който може да работи за нас.
— Така да бъде. Англичани. Акцент? Оксфорд или кокни?
— О, кокни, разбира се! Много повече подхожда на цирка.
Вратата между стаите им беше отворена. Тя събираше багажа, а той работеше но външността си пред огледалото. Когато се обърна, гъстата къдрава коса бе зализана назад с брилянтин и съвършено права. Беше си сложил черни мустачки с дебелината на молив, които му придаваха вид на побойник и излъчване на екстравагантен уличен тарикат. Размърда ги и попита:
— Как мислиш?
— Същински грубиян.
— Идеално. Чакай да видиш останалото!
Той облече карирано сако и сложи папионка. Нахлупи на главата си ирландско кепе и заприлича съвсем на наперен циркаджия, които обикаля градовете с цяла орда полуоблечени момичета. Смъкна кепето от главата си, притисна го до сърцето си и направи поклон, достоен за треторазреден импресарио.
— Томи Уорд, милейди, на вашите услуги. — Между другото, онази рокля, с която беше… с пясъчния цвят…
— Дето пътувах с нея?