— О, комплимент. Е, какво тогава?
— Боя се да не открия нещо, което не искам да узная.
— Ти ли ми казваш подобни думи?
— Не зная как се получава, но понякога виждам неща — разбирам неща, — които иначе не бих разбрала.
И двамата мълчаха, впили поглед един в друг. Саранда улови колебанието му, когато той присви очи, съгласявайки се.
— Нека да рискуваме — рече той накрая.
— Което означава, че не ми вярваш.
— Означава ли?
— Ако наистина си мислел, че мога да разкрия тайните ти, не би докоснал тези карти.
Мейс се ухили.
— Много добре. Признавам, че се съмнявам.
Саранда пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Като постави картата на мястото й, тя му подаде пак колодата.
— Вземи ги в ръце и си помисли за най-голямата си тайна.
Мейс ги взе, но усмивката му стана още по-широка, когато пусна поглед по овала на гърдите й.
— Това не е тайна — тросна се тя. — Концентрирай се. Спомни си всичко. Пренеси го от ума си върху картите.
Той задържа погледа й още малко. Саранда долови промяната в изражението му, видя момента, в който той реши да се поддадена предизвикателството. Мейс затвори очи. Вената на слепоочието му запулсира. Тя усети как атмосферата в шатрата се уталожва и концентрира.
— Готово — каза той.
— Размеси ги отново, докато усетиш, че си готов. През цялото време се съсредоточавай върху тази единствена мисъл. А когато си готов, отново ги постави на три купчинки.
Взимайки отново картите в ръце, тя обърна една от тях.
— Това си ти — каза Саранда, като посочи към Колесницата. Той я заразглежда съсредоточено. — Тя говори за наличие на равновесие, което навярно не се осъзнава. Виж как държи поводите и балансира върху два свята — духовния и материалния.
Саранда нареди на масата още карти, но този път обърнати надолу, сетне извади десетка Жезъл.
— Е, това не ме изненадва. Ти търсиш своята идентичност. В процес на промяна си, но имаш да избираш сред толкова много идентичности, че търсиш правилната, истинската. Търсиш истинското си аз.
— Добро гадаене за един измамник.
— Това е миналото ти. — Тя обърна картата и потръпна. Замислено обърна друга карта. В съзнанието й се завъртяха картина след картина, като спомени, в които не е участвала. — Картите казват, че си дълбоко измъчван човек. Ти го криеш зад маска и въпреки това една част от теб е като пребито животно, което си ближе раните. Тъмно е, мрачно е — мисля, че тъгуваш за изгубеното си семейство. Объркана съм. Мисля, че това е брат ти. Той е предизвикал смъртта на семейството ти. Но това тук показва нещо, което не разбирам. Означава загуба на дете. И тази загуба те е погубила и постоянно те преследва. И ти страдаш всеки ден от…
Юмрукът му падна върху картите и ги разпиля. Саранда подскочи. Тя бе толкова погълната от гадаенето, че почти бе забравила за неговото присъствие. Вдигна поглед и видя на лицето му изписано същото страшно мъчение, което бе изкрещяло към нея от картите. Неговата сила я изплаши. Но в картите тя бе видяла нещо, което бе докоснало най-съкровените кътчета на сърцето му.
— Ти си имал дете? — прошепна тя.
Устните му потръпнаха. Мейс стана и й обърна гръб. Въздухът в стаята бе тъй наситен с болка, че вътрешно тя заплака за него.
— Извинявай — каза тя съсипана. — Иска ми се никога да не бях започвала това.
Той се обърна.
— Трябва непременно да го довършиш — рече той е горчивина. Имаше още няколко карти, които бяха на масата, обърнати надолу. Саранда ги вдигна с трепереща ръка.
— Не искам да узнавам — рече тихо тя. Сетне, като вдигна очи към него, се поправи. — Това не е вярно. Искам повече от всичко на света да узная. Искам да знам всичко за теб. На какво се надяваш, за какво мечтаеш, защо страдаш. Но не по този начин.
— Ако си толкова любопитна — да не говорим, че си наистина талантлива в гледането, — какво те интересува как ще го разбереш?
Саранда стана и отиде при него, като взе ръката му в своята.
— Искам да го науча, когато ти ми повярваш достатъчно, за да ми го кажеш.
Той издаде груб звук, който беше нещо средно между лай и смях.
— Вяра. Очарователна дума за хора като нас двамата.
Опита се да издърпа ръката си, но тя я държеше здраво.
— Кажи ми само едно нещо.
Болката в очите му намаляваше, изместена от бдителност.
— И какво е то?
— Вярно ли е, че Ланс е съсипал и твоя живот?
— Ако имаш предвид онази работа, трябва да разбереш. Ланс беше… болен. Той не носеше отговорност за действията си. Той смяташе, че помага…
Мейс спря внезапно. Нямаше нужда да продължава. Неговото оправдание й каза повече, отколкото искаше да знае. Докато бе жив, Ланс Блакууд щеше да има защитник в лицето на брат си Мейс.