— Почакайте! — извика Аби след заминаващите си индианци. — Върнете се!
Мейс я грабна и сложи ръка на устата й, за да я запуши.
— Глупачка! Да не би да искаш да се върнат за теб?
Тя се дръпна и освободи устата си.
— Ти им даде нашите понита. Сега как очакваш да играем номера си?
— Предпочиташ ли да им бях дал вас?
Жените го загледаха втренчено. Той се бе забравил и говореше с истинския си глас. Последвалата тишина бе потискаща. Те продължаваха да се блещят в него, сякаш ги бе предал.
— Взеха конете в замяна на вода.
Той им подаде мехур, пълен с вода, и жените пиха една по една, но враждебно, сякаш бе опрял дуло в главите им.
— Имахме тези понита от години — рече Аби с глас на малко момиче. — Сами ги обучихме. Трябваше да убиеш тези индианци, а не да им позволиш да ги вземат.
Когато близначките и Люси се върнаха във фургона, Летящата гълъбица се обърна към Мейс.
— Не разбраха каква опасност ги е грозила.
В очите й се четеше, че тя го е разбрала.
Цял ден пътуваха на юг, като се опитваха да увеличат колкото се може повече разстоянието между себе си и индианците, в случай че онези решат да се върнат. Летящата гълъбица увери Мейс, че понитата са достатъчно добри и че индианците ще бъдат доволни. Но въздухът бе толкова задушен и тежък, че Мейс ги пришпорваше все по на юг, като се надяваше да разсее това настроение.
През нощта напрежението се сгъсти дотолкова, че Саранда реши да излезе навън на чист въздух. Люси и близначките останаха във фургона. Но докато минаваше покрай огъня, Саранда чу женски глас. Беше Летящата гълъбица, която седеше с Мейс край огъня.
— Днес ти ме спаси от много тежка съдба — казваше тя.
— Нищо не съм направил. Само им предложих няколко коня в замяна на вода.
Той не се стараеше да имитира друг акцент.
— Ти направи много повече, отколкото си мислиш. Ако бях отишла с тях, това щеше да ме погуби. Една полуиндианка не се приема добре. Затова станах това, което съм. Да продавам тялото си във вашия свят ми изглеждаше за предпочитане пред онова, от което избягах.
— Не трябва да се тревожиш. Никой няма да те отведе никъде.
— Вярвам ти. Исках да… ти благодаря. За добротата ти.
Като го изправи на крака, тя сложи ръцете си около кръста му и го целуна.
Сърцето на Саранда подскочи в гърдите. Импулсът да се втурне напред и да дръпне настрани жената бе толкова силен, че трябваше да стисне юмруци, за да остане на мястото си в тъмното. Защото, колкото и да искаше да бъде само неин, тя нямаше това право. Мейс беше свободен да се забавлява с която си поиска.
Ръцете на индианката се промъкнаха нагоре и зашариха по широкия му гръб, докато го целуваше все по-дълбоко. Кипнала от ревност, с пръсти, които трепереха от желание да пребият хищницата, Саранда се обърна настрани.
Спря я разочарованата въздишка на индианката.
— Моля те — каза тя, — позволи ми да ти благодаря.
Саранда се обърна навреме, за да види как Мейс взема ръката й и я целува нежно, след което я пуска.
— Няма за какво да ми благодариш — настоя той.
Каза го меко, но жената го разбра. Тя го гледа с копнеж известно време, сетне си тръгна.
Мейс клекна до огъня и стисна ръце.
— Бедният Мейс — каза Саранда, като пристъпи към светлината. Той вдигна очи. сепнат изведнъж в мислите си. — Другите жени не искат да ти продумат. А тази не може да си свали ръцете от теб. Животът ти доста се усложни, откакто ме взе със себе си.
Дяволитата му уста се изкриви в язвителна усмивка.
— Преди беше много по-просто — съгласи се той.
Тя седна край огъня срещу него.
— В миналото ти щеше да спиш с всичките и да използваш очарованието си, за да поддържаш дисциплината.
— Нещо такова.
— А сега?
Погледът му се придвижи върху лицето й. Тя долови някаква тъга, докато я изучаваше.
— Сега трябва да мисля за теб.
— Какво означава това? — Гласът й пресекна от надежда.
Той задържа погледа й цяла минута и тя се почувства привлечена в тъмната магия на очите му. Сетне, докато го гледаше в очакване, тя видя как се стяга от обещанието, което прочете в очите й. Ръцете му се свиха на юмруци и той стана отново Блакууд.
— Това означава, че ако искам този документ, трябва да мисля само за работата.
Саранда отвърна очи.
— Разбирам — рече тихо тя. — Мислех си, че вече трябва да сме свършили с игричките.
— Но накрая, любима, нищо не остава освен играта. И двамата сме дяволски добри в това, което вършим. Ти можеш да накараш всеки мъж на света да прави каквото искаш…
— Всеки мъж ли?
— А аз мога да разубедя цяла армия да не ни убива и да не изнасилва жените. Понякога е толкова лесно, че се хващам как се опитвам да придумам хората да правят невероятни неща само, за да видя дали може да стане.