— И то винаги може.
Отвращение премина по лицето му.
— Винаги. Но никога не забравяй едно: ние сме велики в илюзиите, тъй като ни се налага. Защото няма нищо друго вътре в нас.
Тя наблюдава известно време как светлините от огъня играят по лицето му. За миг долови следа от мъката, която бе видяла по време на гадаенето и която толкова я бе наранила.
— Сигурен ли си? — попита тя. — Че няма нищо вътре в нас?
Той вдигна очи и Саранда разбра, че никога не е виждала по-измъчен поглед в очите на човек.
— Не може да има — каза той. — Твърде късно е.
30
Колкото повече приближаваха до границата с щата Арканзас, толкова нарастваше недоволството. За да заместят номера с понитата, Мейс и Саранда, облечена като циганка, излизаха пред публиката и четяха мисли. Не се налагаше Мейс да учи Саранда как се прави това. Тя го умееше от шестгодишна възраст.
Изненадващото беше колко добре работеха заедно. Щом веднъж го решиха, нямаше повече нито съмнения, нито недоволство. Думите се лееха помежду им като поезия. Забравяха за публиката, втренчени един в друг, давайки си взаимно сили. Саранда никога не бе работила толкова добре с друг човек. Дори баща й, когото смяташе за най-добрия в този бизнес, не можеше да стъпи на малкото пръстче на Мейс Блакууд. Вълнението ги разпалваше, размяната на думи ги възбуждаше като любовна игра. Беше тъй напрегнато и вълнуващо, сякаш правеха любов на обществено място.
И не само те го усещаха. Номерът имаше бурен успех. Тази нощ спечелиха повече пари от всякога. След представлението се бе наредила дълга опашка от хора, които чакаха за гадаене. Близначките, лишени от половината си жизненост, както и Летящата гълъбица, усещаща ставащото между Мейс и Саранда, се мусеха и оплакваха, че той я лансира за тяхна сметка.
— Бас ловя, че нарочно се отърва от конете ни — обвини го Аби, — та да може тя да заеме нашето място!
Но неприятностите на Мейс едва започваха. След представлението една полудяла от тревога майка се спусна към него с новината, че малкият й син е изчезнал. Саранда не се виждаше никаква и другите сформираха група, за да претърсят околността. След половин час майката плачеше безпомощно и Мейс нареди на момичетата да останат при нея, докато той претърси по-основно района.
От претърсването нищо не излезе. Най-накрая той реши да провери във фургоните. Първите два бяха празни. Но във фургона на Саранда мъждукаше слаба светлина. Той изкачи стълбите, отвори вратата и спря стъписан.
Седнала на пода с гръб към вратата, Саранда люлееше в ръцете си четиригодишното момченце. До тях на пода гореше една-единствена свещ и хвърляше колеблива светлина. Но това, което го смая, бе гласът на Саранда. Като люлееше детето и гледаше с невиждащ поглед пред себе си, тя пееше приспивна песничка толкова нежно, с толкова любов, че едва не разби сърцето му. Мейс трябваше да стисне дръжката на вратата, за да се успокои.
Докато пееше, Саранда несъзнателно навеждаше глава и целуваше детето по тъмната коса. Устните й се задържаха върху лъскавите къдрици, сякаш не можеше да ги откъсне оттам. Саранда представляваше олицетворение на майчината любов до такава степен, че Мейс, почувствал се като натрапник, понечи да излезе.
Със замъгленото си съзнание Саранда усети как фургонът помръдва. Тя се обърна и го видя застанал там, с вперени в нея насълзени очи. Лицето му бе толкова съсипано, че за миг тя помисли, че гледа в огледало. Една част от съзнанието й й нашепваше защо той е тук. Но Саранда бе така потопена в спомените, че в този момент не можеше да ги различи от реалността Като стана непохватно с детето на ръце, тя го целуна за последен път и го подаде на Мейс.
— Вземи го — каза тя едва-едва. — Не мога да се грижа за него.
Разтревожен, Мейс взе детето.
Момчето погледна първо единия, после другия.
— Защо плаче тази жена? — попита то.
Саранда не бе усетила, че по лицето й се стичат сълзи. Като вдигна ръка нагоре, тя се обърна и опря глава на горната койка.
— Плаче, защото те харесва — каза му Мейс.
— Харесва ми как пее.
— И на мен. Ела, тигърче. Ще те заведа при майка ти.
Стените на фургона сякаш се надвесиха над Саранда в настъпилата тишина, след като Мейс и детето излязоха. Ужасяващият спомен я връхлетя отново. Така се чувстваше, когато се върна в леденостудената стая, при плъховете и гадните миризми, без детето си. Празната, болезнена самота и чувството, че е постъпила правилно. Осъзнаването, че не може да стори нищо друго. Разкъсващата вина от познанието за студенината в собственото й сърце.