Тя се втурна навън и отиде да се скрие в шатрата си. Той ще се върне. Ще я открие. И какво ще му каже? Как би могла да каже на когото и да е, че е предизвикала смъртта на собственото си дете?
Мейс я откри по-късно, след като върна детето на истеричната му майка. Саранда стоеше до малката си масичка за гадаене и я гледаше втренчено. Когато вдигна очи и го видя, се обърна. Раменете й се разтърсиха от ридания.
Мейс бавно се приближи към нея.
— Саранда — прошепна той.
Той сложи ръце на раменете й. Докосването беше сърдечно, успокояващо. Накара я да се почувства още по-самотна.
Той я обърна, като повдигна главата й, за да го погледне. Бавно, безкрайно внимателно, избърса сълзите й с опакото на ръката си. Като го погледна, тя съзря такова съчувствие, такава симпатия в очите му, че отново се разрида.
— Разкажи ми — подкани я той.
Тя го бе държала в тайна толкова дълго. Думите горяха в съзнанието й, направо ги усещаше върху езика си. Но поклати глава. Как можеше да разкаже точно на него?
— Би ли направил нещо за мен? — попита тихо тя.
— Всичко.
— Целуни ме. Накарай ме да забравя онова, спомена за което не мога да понеса.
Мейс се замисли за миг, сетне пристъпи по-близо към нея и я прегърна. Ръцете му бяха силни и топли. Ръце, в които една жена можеше да се изгуби. Ръце, способни да я опазят от всички тревоги, да я накарат да се чувства сигурна и защитена. Той наведе глава и пое устните й със своите.
За миг Саранда се развълнува от познатото усещане дълбоко в себе си. Главата й се завъртя и тя се нагласи към него, изгубена в удоволствието от целувката. Закле се, че ще забрави всичко и никога повече няма да мисли за това.
Но когато отвори очи, видя лицето на Ланс. Задушаваща се от паника, тя издаде мяукащ гърлен звук и отблъсна Мейс.
— Прости ми — разплака се отново тя. — Не мога да те целуна, без да виждам брат ти.
— Какво общо има той?
— Моля се на Бога никога да не се бе раждал!
— Кажи ми, Саранда. Какво ти е сторил Ланс?
— Не мога, Мейс. Моля те…
Той я притегли към себе си и я прегърна силно.
— Разкажи ми, принцесо.
Обръщението, което някога бе използвал, за да я измъчва, сега звучеше гальовно. Но самосъхранението бе твърде силен инстинкт, за да се преодолее лесно. Страхът, който бе изпитвала цели дванайсет години, отново я обзе. Знаеше какво би си помислил за нея, ако узнае истината. Но знаеше също и това, че не можеше да понесе този негов поглед, защото го обичаше.
По-добре беше да го нарани с нещо тривиално, отколкото напълно да го съсипе.
Саранда се отдръпна.
— Това някакъв нов експеримент ли е? Да опиташ да придумаш някого да стори каквото искаш и този път! Можеш ли да накараш потайната авантюристка да разкрие тъмните тайни на душата си?
Беше го обадила. Той дори не се опита да го скрие. Погледът му прониза сърцето й и тя се засрами. Отново се разплака.
— Извинявай. Толкова се уморих да обиждам хората. Но не умея друго.
Мейс беше безпощаден. Бавно и търпеливо я взе в обятията си и още веднъж я притегли към себе си.
— Разкажи ми — настоя той.
— Ти не искаш да го узнаеш.
— Искам да ти помогна.
— Да ми помогнеш ли? Няма помощ за мен.
Той бе поставил устни върху косата й.
— Каквото и да е то, ще го разбера.
— Да го разбереш ли? — Тя се отдръпна. — Дори аз не го разбирам.
Мейс виждаше, че я обзема истерия. В очите й видя погледа на уловено животно, което рискува да умре, но да се освободи. Той така я разтърси, че сребристата й коса се развя около главата й.
— Разкажи ми.
Саранда се откъсна от него и изкрещя:
— Убих собственото си дете!
Мейс бе толкова шокиран, че дори не се опита да я докосне. Стоеше замръзнал на място и я гледаше така, сякаш не можеше да повярва на това, което чува. Подсъзнателно тя разбра, че той не я гледа както бе очаквала. Имаше нещо по-лично в изуменото му изражение. Но тя не мислеше рационално и думите й се изплъзнаха от устата й.
— Може и да ти разкажа — каза тя с тъничък, сломен глас.
Мейс не помръдна. Не промени изражението си. Просто я чакаше беззвучно да му обясни.
Саранда сложи ръка на очите си и ги покри, докато си спомняше.
— Аз… родих дете на четиринайсет години. Момче. Кръстих го… е, това няма значение, нали? Не беше желано. Изнасилиха ме и то се появи като резултат. През цялата бременност мразех това растящо натрапничество. Не можех да мисля за детето, без да си спомня обстоятелствата, при които го заченах. Родителите ми бяха мъртви. Нямаше към кого да се обърна. Бях толкова потресена от начина, по който умряха, че сякаш не можех да мисля. Струваше ми се, че цялото обучение, което бях получила, е умряло с тях. Не знаех какво да правя.