Саранда вдигна очи към Мейс. Не беше помръднал. Изглеждаше погълнат от мислите си. Той ме намрази, помисли си тя. А и как не? Не бе ли прекарала толкова години в тайна омраза към себе си?
— Родих сама детето в една мръсна стая. Бях успяла да отделя няколко шилинга, за да я наема. Ужасно място. Имах само него. Преди раждането бях успяла да спечеля достатъчно пари за покрив над главите ни. Но после — едно бебе е голяма пречка за измамника. Никой не иска да поеме бремето на чуждо дете. Поне тези мъже, с които си имах работа. Все си мислех за цялата ирония на нещата. Баща ми ме бе възпитал като девойка от аристокрацията. А докъде бях стигнала — просех за храна, за да опазя живота на едно дете, което никога не бях искала… и… и… Саранда не можеше да го изрече.
— И не можех да обичам — додаде тя.
Погледна към Мейс. В очите му се четеше съжаление, което не бе очаквала. То я нарани повече от обвинението, което мислеше, че ще види. Беше срещала този поглед в очите на толкова много хора по лондонските улици. Всички я жалеха, но никой не помагаше.
Саранда въздъхна. Можеше да довърши признанията си.
— Исках да го обичам. Един Господ знае, то беше толкова прекрасно, с черната си къдрава… — Тя сложи ръка на устата си. Спести му каквото можеш. — Направих всичко възможно, за да се грижи за него. Но когато ме погледнеше с онези сини очи, в тях можех само да видя мъжа, който ме изнасили. Детето толкова много приличаше на него. И въпреки това не приличаше, защото беше малко и безпомощно, и се нуждаеше от майчина любов. Опитвах се отново и отново, но не можех да му дам това, от което се нуждаеше.
Саранда отново се разплака. Тя отиде да се облегне на подпората в средата на шатрата.
— Гледах го повече от три години. Всеки ден, когато се събудех, си помислях: „Днес ще е денят, в който ще намеря начин да се оправя. Днес ще разтворя сърцето си за него, без да си спомням омразата към баща му.“ Но така и не успях. След време стана много трудно да го издържам. Обличахме се в дрипи, гладувахме. Не се хранех достатъчно и кърмата ми секна. По цяла нощ детето плачеше от глад. Чувствах как съм се провалила напълно. Всяка крава в полето можеше да роди и да отгледа малките си, а аз не можех. Никога през живота си не се бях чувствала толкова неспособна. Започнах да си мисля, че ако имах свобода да действам, бих изпълнила най-големия номер, достоен за наследството, което бях получила — да направя за нас двамата една клада и да ни избавя от наказанието на бедността, в която живеехме почти четири години. Затова ето какво реших…
— Брат ми направи ли нещо на детето ти? — попита Мейс с пронизващ поглед.
— Моля те, Мейс…
В момента, в който се обръщаше, една желязна ръка я сграбчи и я обърна с лице към безпощадните тъмносини очи.
— Кажи ми, по дяволите! Ланс направи ли нещо на детето ти?
— Не, аз самата го направих.
— Какво тогава? — Той я хвана и за другата ръка и я разтърси. — Какво ти е сторил?
Саранда видя в очите му, че се бе досетил за истината. Какво ли значение имаше вече?
Тя се предаде и изрече ужасяващите думи.
— Той беше баща на детето. Ланс ме изнасили, след като подпали къщата на родителите ми. Докато те крещяха в агония, той ме прикова към земята и ме изнасили, като през цялото време се смееше.
31
Мейс отпусна ръце.
— Кучият син! — изрече вбесено той. Като се огледа наоколо, той взе в ръце масичката й за гадаене, вдигна я високо над главата си и я метна на земята, където тя се разби на трески. Мейс се оглеждаше, сякаш търсеше да удуши някого, когато срещна стреснатия й поглед. Объркана, с широко отворени очи, уплашена от силата на отприщените му чувства, тя се отдръпна.
Той се втурна към нея и я прегърна силно.
— Не ме гледай така! — изкомандва той. — Аз не съм Ланс. Не съм като него, казвам ти!
Саранда преглътна трудно, тъй като на тази светлина, с лудостта в погледа, той твърде много приличаше брат си, който я бе съсипал нарочно.
— Господи! Ти наистина мислиш, че съм като него!
— Не знам какво да мисля. Знам само, че човек от семейство Блакууд откри къде живеем. Той даде обява във вестник „Таймс“, в която обяви датата на нашето унищожение. Дойде през нощта, залости вратите, за да не можем да се измъкнем и подпали къщата ни. Бях достатъчно малка, и се измъкнах през комина. Но докато се борех, за да освободя родителите си отвън, именно един човек от семейство Блакууд ме сграбчи така както и ти сега. Хвърли ме на земята и ме облада против волята ми, докато родителите ми бавно умираха в пламъците, крещейки пред очите ми.