Мейс свали ръцете си от нея и ги погледна сякаш никога преди не ги бе виждал.
— Брат ми не отговаряше за действията си.
— Брат ти беше един проклет маниак. Аз бях на тринайсет години. Дори не бях целувала мъж. Не го беше грижа, че ме боли, че агонизирам, задето не ми позволява да спася родителите си. Той само се смееше, смееше, смееше…
Тя замахна към него и го заудря по гърдите, по лицето със същите неефикасни удари, които бе използвала и срещу Ланс през онази съдбоносна нощ.
Мейс я хвана за китките и я подпря на дървената греда, сетне вдигна ръцете й високо над главата и ги опря на гредата. С тялото си я прикова там, като наведе чело и го опря о главата й.
— Боже, съжалявам — промълви той, самият почти неспособен да говори. — Боже Господи, само ако можех…
— Да ме накараш да забравя? Никой никога няма да успее да ме накара да забравя. Брат ти беше най-жестокият човек, когото съм срещала през живота си, прекаран сред престъпници. Ти си виновен, по дяволите! Ти и твоето проклето семейство — вие го защитавахте и се преструвахте, че не е луд. Това бе причината нашето семейство да го предаде, след като уби онова американско момче. Знаехме, че ако някой не го спре, той ще… Поставиха го под попечителство и той трябваше да бъде при родителите ти. Но ти го освободи. За да може да се върне и да си отмъсти.
— Той ми беше брат. Беше млад и амбициозен, но така и не успя да отговори на очакванията на семейството ни. Боготвореше ме, искаше да бъде като мен. Но всеки път, когато вземаше участие, ставаше някаква издънка. Все се опитвах да му помогна. Ако сме подозирали, че му има нещо, все мислехме, че ще се оправи с времето. Той молеше да му дам шанс да докаже себе си. Затова му поверихме тази измама. Трябваше да отвлече американчето, да заеме мястото му на кораба, да отмъкне скъпоценностите, после да върне момчето на родителите му. Но поради невниманието на Ланс момчето ме видя. Ланс го уби, като мислеше, че ми прави услуга. Услуга! Едва не го убих, когато разбрах.
— Как ми се иска да бе успял!
Ръцете на Мейс стиснаха по-силно китките й.
— Не съм убиец. Казах ти.
— Ти си от семейство Блакууд, нали?
Той се смали и сгърчи, сетне пусна ръцете й и се отдръпна. Тя усети тялото си студено и странно изоставено без топлината на неговата прегръдка. Саранда пусна ръце надолу и ги стисна, за да не треперят.
— Значи ти роди бебето. Моя…
— Племенник. Да.
— И какво стана после?
— Когато Б… когато детето стана почти на четири години, чух, че Ланс бил убит. Казаха, че корабът, с който избягал, потънал. Ти знаеше ли, че е жив?
— Аз бях този, който го измъкна от кораба.
Саранда съжали, че попита.
— Аз мислех, че е умрял. Мислех, че най-накрая ще мога да се освободя от гадния спомен за него. Нуждаех се само от малко време да събера мислите си и да подготвя достатъчно голям удар, за да изхранвам детето си. Затова го дадох в дом за сираци.
Мейс потръпна от агонията в погледа й.
— Трябваше да бъде временно. Казах им, че ще се върна, за да си го прибера. Помолих ги да го гледат хубаво, докато дойда. Но нямах пари. за да им оставя. Сигурно не са ми повярвали. Когато най-накрая се върнах с парите, ми казаха, че е починало. От пневмония, така казаха. Но знам какво всъщност го уби. Моята небрежност.
— Недей.
— Недей какво? Да не поглеждам истината в очите ли? Прекарах живота си в бягане от истината. Но всъщност аз убих това дете. Не можех да му дам това, от което се нуждаеше. Едно малко, невинно момче, а аз не намерих сили да го обичам, да се грижа за него както заслужаваше. Платих за това хиляди пъти. А то? Когато си помисля за него, как е умряло само, без утеха… — Тя се разрида. — В крайна сметка и аз съм същото чудовище като твоя брат.
— Не говори така.
— И да не говоря, няма да е по-малко вярно.
— Ти си била дете. Детството ти е било трудно, не са те научили да обичаш?
— Недей. Не искам да слушам това. Не мога да оправдая постъпката си.
— Защо не? Може и да успееш да откриеш прошката в сърцето си?
— Никога няма да му простя. Чуваш ли ме? Никога!
За миг Мейс замълча. Сетне каза много тихо:
— Исках да кажа, че може и да простиш на себе си.
Тази мисъл я ужаси повече от заплахата да понесе наказание за престъпленията си.
— На никого не мога да простя — каза му тя. — След като свикнах със смъртта на детето си, можех да мисля само за отмъщение. Реших да последвам традициите на моето семейство. Да бъда най-добрата, която светът някога е виждал. Прекарах няколко години в Европа, като усъвършенствах уменията си и те следях. Когато дойде в Америка, пристигнах след тебе, твърдо решена да те унищожа по някакъв начин. Ако не можех да докопам Ланс, щях да взема на тепсия главата на последния жив Блакууд. Не осъзнавах колко много го мразя все още, докато не го видях отново.