Мейс не каза нищо. В очите му се четеше голяма тъга.
— Аз си играех с теб като един вид отмъщение. Всеки път, когато те приближах, беше вълнуващо. Защото сякаш бях подчинила Ланс Блакууд. Той вече не ме нападаше против волята ми. Този път аз контролирах играта.
Саранда никога не бе виждала Мейс да се отдръпва, нито пред опасността, нито пред предизвикателството, нито дори пред болката. Но сега той се отдръпна и сърцето й потръпна от безполезността на всичко това.
— Кое е това, което не ми казваш? — рече прегракнало той, с инстинкта на измамника.
— Сега, когато вече знаеш, не съм сигурна, че мога да те погледна отново, без да помисля за Ланс.
Следващите няколко седмици преминаха като в мъгла. Признанията от онази нощ, които можеха да ги приближат един към друг, издигнаха стена помежду им, която никой от двамата не можеше да преодолее. Конфронтацията бе разстроила Мейс по начин, който Саранда не можеше да проумее. Досега мислеше, че никога него е виждала да не играе роля. А сега беше станал мрачен и затворен в себе си. Саранда можеше само да се досеща за дълбочината на неговото отчаяние от истината за брата, когото бе обичал и защитавал през по-голямата част от живота си. Но най-объркващ беше фактът, че Мейс се бе предал напълно. Той изглеждаше странно победен, сякаш пребит от някаква сила, която тя не можеше да разбере. Тя бе прекарала живота си в омраза към семейството му. Бе търсила отмъщение. Като погледнеше съсипаното му лице, Саранда знаеше, че в някаква степен го бе получила. Изненадващото бе колко дълбоко я раняваше неговият погром. С разбити илюзии, той изглеждаше като човек, комуто са отнели гордостта, увереността, която го правеше какъвто бе. Той беше измамник без измама — възможно най-тъжното положение.
На Саранда той изглеждаше като мъж, който е погледнал вътре в себе си и не е открил нищо. Въпреки собствената си дълбока болка тя отчаяно искаше да му помогне. Но какво можеше да стори? На крехка възраст бе научила грозната истина: беше жена, неспособна да обича. Онези, които страдаха, щяха да бъдат далеч по-добре без нейната недостатъчна загриженост.
Една вечер тя отиде във фургона и го завари седнал на койката, подпрял лакти на коленете си, с бутилка в ръка. Когато Саранда влезе, Мейс вдигна поглед, сякаш светлината беше прекалено силна.
— Саранда, върви си.
Тя затвори вратата зад себе си.
— Само се чудех колко ли време ще ти е необходимо, за да спреш да се самосъжаляваш.
Той отпи една голяма глътка направо от бутилката.
— На теб колко ти беше необходимо? — подигра се той.
— Сигурна съм, че не мога да разбера поведението ти. Ако изобщо има нещо, то аз съм тази, която…
— Сигурен съм, че не можеш — изломоти той. — Да разбереш.
— Помогни ми тогава. Кажи ми какво те тревожи толкова много, че си забравил защо сме тук?
— Отново ще те помоля. Махни се, по дяволите, оттук, преди аз… — Той спря и отново отпи от бутилката.
— Какво съм ти сторила? — прошепна тя, разтревожена от силата на неговата мъка.
— Какво си направила ли? — Той се изсмя. — Ти ми поднесе едно огледало. Няма значение къде ходиш и какво правиш. Това огледало просто те следва навсякъде.
— Да не би да си забравил? Имаме работа.
— Работа. Винаги има някаква работа…
— Мейс, плашиш ме.
Той бавно се изправи и метна бутилката настрани. Тя се удари в стената, разби се и съдържанието й се разля по пода на фургона. Саранда я погледна, сетне отново отправи поглед към Мейс, който приближаваше към нея в цял ръст, принуден да се приведе леко поради ниския покрив.
— Аз те плаша. Ама че майтап. Това е нищо, скъпа, пред страха, който ми вдъхваш ти. — Той се протегна и взе в ръка сребристата й коса, като я дръпна към себе си, за да я приближи към лицето си. — Боже, колко те желая. Ти си всичко, което мъж като мен би желал в една жена. Брат ми — проклета да е душата му — те е погледнал веднъж и те е пожелал повече от всичко. Да не мислиш, че не знам какво е? Да не мислиш, че мога да те гледам, да усещам уханието ти, без да поискам да те видя задъхана под себе си? — Той яростно я целуна. Дъхът му, вонящ на уиски, се сля с нейния, докато езикът му тършуваше из устата й. Той я притискаше толкова силно, че почти я задуши в обятията си.
Той стисна гърдата й, а после прокара двете си ръце по гърба й, пое в ръце и стисна женствения й задник, след което я придърпа към слабините си. Беше толкова твърд, сякаш се бе опряла до стомана. Саранда изстена, защото въпреки всичко желаеше този мъж повече от собствения си живот.