— Има само един възможен начин. — Той се обърна и тя видя в очите му същия отчаян копнеж това да не е истина, както когато му разказа за детето. — От Ланс.
Ако Ланс им бе дал снимката, той съвършено съзнателно хвърляше родния си брат под куршумите на един наемен убиец, което не я изненада.
— Откъде знаеш?
— Това е копие от една снимка, която майка ми носеше в свой медальон. От едната му страна имаше снимка на Ланс, а от другата — моя. След смъртта й Ланс беше толкова изтормозен, че му позволих да задържи медальона. Когато го видях в Ню Йорк, все още бе у него.
Саранда си спомни за някакъв златен медальон, който студенееше на кожата й в нощта, когато Ланс я изнасили. Поривът да изрече „Аз ти казах“ бе толкова силен, че трябваше да прехапе устна, за да замълчи. Към него се прибавяше и яростта, че негодникът можеше така коравосърдечно да хвърли собствения си брат на вълците. Според оскъдните думи на Мейс, Ланс беше боготворил по-големия си брат. Защо сега би го жертвал без никакви угризения?
— Права си, разбира се. — Саранда видя облекчението му. — Ако бандитите са били нарочно изпратени, значи враговете ни знаят къде сме. Или във всеки случай, Ланс знае. А на кого е казал — иска ми се да вярвам, че на никого…
— Мейс, той е изпратил човек да те убие.
— Не знаем дали е така.
— Наистина ли вярваш, че тези мъже ни преследваха заради парите и привлекателността ни?
Напрежението помежду им отново се засили.
— Не знам какво да мисля. Можем само да преценяваме по това, което ни е известно. Ако Ланс знае къде сме и какво е прикритието ни, става твърде опасно да продължаваме. Ще трябва да изоставим трупата в следващия град и да поемем към Ню Орлийнс.
— Защо да чакаме следващия град? Според онова, което знаем, брат ти ще ни чака там. Единият бандит се измъкна. Вероятно вече е при Ланс с новината за провала. Защо да не тръгнем веднага?
— Защото освен коня на мексиканеца, имаме само тези, които теглят фургоните. Ще трябва да изоставим единия фургон.
— Можем да ги оставим всичките и да качим жените в един от тях.
— Лишавайки ги от прехраната им?
Саранда се почувства по-скоро отрезвяла, отколкото ядосана.
— Добре. Както кажеш.
Той се усмихна едва-едва, като отново заприлича на някогашния Мейс.
— Да не би да ми казваш, че ми имаш доверие?
— По-късно ще говорим за това. — Все пак Саранда му се усмихна мило. Всъщност беше трогната от неговата загриженост за жените, които означаваха толкова малко за него и грижата за които би го изложила на още по-голяма опасност.
Мейс се огледа, душейки въздуха, сякаш тепърва се запознаваше с околностите.
— По-добре се преоблечи — напомни й меко той, като придърпа разкъсаните краища на роклята й и топлите му кокалчета се отъркаха о гърдите й. — Късно е. Трябва да изминем известно разстояние, преди да се развихри бурята.
Саранда не бе забелязала признаци на буря, но сега, като се огледа из равнината, видя мрачните буреносни облаци, които се събираха на югозапад.
Тя отиде да се преоблече във фургона, като употреби малко от скъпоценната вода, за да се измие там, където я бе опипвал бандитът. Почувства водата хладна и приятна върху сгорещената си кожа. Докато навличаше обикновена басмена рокля, споменът за очите на Мейс, плувнали в сълзи от любов към нея, й вдъхна такава живителна сила каквато никаква вода от прерията не би могла да й даде.
Сетне го чу да вика жените да излязат навън. Саранда затаи дъх, доловила нотка на паника, която я сепна. Никога не бе чувала подобен тон в гласа му. Едно от момичетата — вероятно Люси? — нададе ужасен писък. Дали бандитът не се бе върнал? Може бие довел още хора? Саранда погледна през прозореца, но не видя нищо освен Мейс и жените, втренчени като в транс към далечните, потънали в мрак, равнини. Тя набързо закопча корсета си и скочи навън в задухата. Тутакси видя причината за паниката на спътниците си.
Това бе по-лошо от бандитите. По-ужасяващо от нападение на насилници. Задаваше се не просто буря, а торнадо.
35
То се приближаваше с плашеща бързина, изникнало сякаш от нищото — огромен въртящ се, чудовищен вихър, мрачен и заплашителен, понесъл прах и разни предмети по пътя си. Саранда бе виждала торнадо и преди и помнеше ужасяващата разруха, която то оставя след себе си.
Нямаше време за мислене. Паникьосани, жените се защураха насам-натам, опитвайки се да избягат от стихията, която с невероятна скорост помиташе всичко по пътя си. Само Люси се пъхна под един от фургоните и се вкопчи в колелото му. Без да мисли, Саранда я последва, но една ръка я сграбчи и я дръпна встрани. Свирепият вятър шибаше косата й, засипвайки с прахоляк и камъни лицето и тялото й. Шумът беше оглушителен, и ги връхлиташе като някакъв демон, отприщен от ада. Мейс я повлече към памуковите храсти наблизо и я хвърли там. след което се метна върху нея, притискайки я към земята. Саранда се вкопчи в най-дебелия дънер, който успя да види. Вятърът беше толкова силен, че щеше да я отнесе, ако не стискаше дървото с ръце и крака, напрягайки всичките си сили.