При докосването й той издаде още един гъргорещ вик и се преобърна с конвулсия по гръб. Тя веднага разбра защо издава толкова странни звуци. Гърлото му бе прерязано от копито и от раната струеше кръв.
Саранда изхлипа и се хвърли да го спасява. Като нави полата си, тя я притисна към гърлото му в напразно усилие да спре кръвта. В този момент отново чу тропот на копита и като вдигна глава, видя няколко каубои да препускат на хоризонта, преследвайки стремглаво добитъка си. Тя пусна поли, скочи на крака и започна да им маха, крещейки за помощ. Но те отминаха и изчезнаха в облак прах. Саранда дори не бе сигурна, че са я видели.
Тя се върна при Мейс и се отпусна на колене до него, притискайки раненото му гърло. Той бе изгубил съзнание и едва дишаше, страшно пребледнял, толкова тежко пребит, губещ толкова много кръв. Цяло чудо беше, че е още жив. Саранда знаеше, че ако отникъде не дойде помощ, той няма да живее дълго. Какво можеше да стори? Нямаше вода, нямаше медикаменти, нито пък някакви медицински познания. Сама на това ужасно място, тя бе безпомощна и отчаяна.
Саранда взе лицето му в ръце, нежно опря челото си о неговото и сълзите й закапаха по смазаното му лице. Задушаваше си от безпомощност. Дори не можеше да го премести. Конете бяха мъртви, фургоните — разрушени. Дори не знаеше къде е най-близкият град. Можеше да се окаже и на сто мили оттук. Сърцето й щеше да се пръсне от безсилие и гняв. Тя беше жена, която може да се измъкне от всяка ситуация с друго човешко същество. Но срещу природните стихии се бе оказала съвършено дребна, незначителна и безсилна.
Тогава една мъничка надежда припламна в сърцето й. Навярно каубоите, открили избягалия си добитък, щяха отново да минат оттук. Надеждата беше нищожна. Животните бяха избягали твърде далеч на изток към Додж. По всяка вероятност мъжете щяха да ги подгонят на северозапад. И въпреки това не бе изключено някой да мине покрай тях. Съществуваше някаква възможност. Саранда вдигна очи към небето. Скоро щеше да се стъмни. Имаше съвсем малко време да претърси наоколо за останки от припасите им. Обаче в случай че някой наистина минеше оттук, спокойно можеше да не види Мейс, ако той лежи сам. Тя трябваше да остане при него и да чака, като го успокоява колкото може.
Една предателска мисъл мина през ума й и се загнезди там. Независимо от усилията й, Мейс беше обречен. И ако тя го оставеше сега, той щеше да умре сам-самичък на чужда земя, без любещата ръка на близък човек върху челото си. Също като нейния син.
Обзе я леден ужас. Тя внимателно го взе в прегръдките си и без да обръща внимание на кръвта го притисна до себе си. Ако е писано Мейс да умре, тя се закле, че това ще стане в обятията на човек, който го обича с цялото си сърце и душа.
Саранда бдеше. Тъмната прерия наоколо не й даваше да заспи нито за миг. Ето пак виеше койот дали пък не беше вълк? Ах, този тайнствен мрак на нощта, прокрадването на някое нощно животинче през сухите треви, които ги обкръжаваха като море от неведоми опасности. И вледеняващата мисъл, че човекът, за чието появяване се молеше тъй горещо, може да се окаже най-голямото зло. Ланс знаеше къде са. Ами ако ги открие тук, сами и безпомощни в безкрайната нощ, и чувайки гърголенето на смъртта в раненото гърло на брат си, реши да довърши работата?
С напредването на нощта дишането на Мейс ставаше все по-недоловимо и той на няколко пъти едва не се задави в собствената си кръв. Саранда започна да се чуди дали смъртта не би била избавление за него. С отслабването на шока той започна да изпитва болки. Саранда не можеше да го докосне, без плътта му да се сгърчи страдалчески Той ту идваше в съзнание, и се опитваше да говори, ту отново припадаше от безполезните си усилия. Саранда не бе успяла съвсем да спре струенето на кръвта от гърлото му, макар да го бе намалила с превръзката от полата си. Дори да оживее, тя се чудеше дали изобщо ще може отново да говори.
А какво би бил мъж като Мейс без глас? Без магията на медената си реч?
Тя се упрекваше за тези си мисли. Щеше да е цяло чудо, ако Мейс изобщо оживее. И тогава тя би била толкова благодарна, че нямаше да я е грижа дали ще говори или не. Би сторила всичко на този свят само и само той да остане жив
Когато първите лъчи на новия ден обагриха небето на изток, Саранда бе толкова уморена, че едва държеше очите си отворени. Но не трябваше да заспива. Вече едва чуваше дишането му. Трябваше да сложи ухо на гърдите му, за да се увери, че е още жив. Цяла нощ себе проклинала, че не тръгна веднага да потърси вода. Чувстваше езика си удебелен и пресъхнал в устата. Ако тя страдаше, как ли се чувстваше Мейс? Но дали можеше да преглъща: Навярно едно парче плат, накиснато във вода, щеше да облекчи страданията му? Може би ако съумееше да намокри гърлото му, щеше да спре кръвта и болезненото гърголене, когато се опитваше да си поеме дълбоко дъх.