Саранда беше лъгала, мамила и крала за всяко нещо, което бе пожелавала от живота. Но сега, на края на света, една чаша вода й изглеждаше най-ценното, най-недостижимото съкровище на земята.
Когато небето просветля, тя изтегли ръката си изпод Мейс и го остави да лежи на земята. Видът му я накара да се разридае от безпомощност. Неговото тялото, някога толкова красиво и силно, изглеждаше сякаш някой беше взел бръснач и го бе нарязал безразборно. Целият охлузен и подут до неузнаваемост, сега той бе малко повече от храна за койотите и лешоядите, които вече кръжаха в небето над тях.
Саранда покри Мейс с дрехата си, за да го предпази от слънчево изгаряне. Сетне, с болка в сърцето задето го оставя, тя го целуна по страната и бавно, болезнено се надигна. Краката й бяха изтръпнали под тежестта му и ходенето бе истинска агония. Но тя вървеше напред, мислейки за нуждите на Мейс, като се надяваше да намери нещо — каквото и да е — сред останките от фургоните, което да помогне на нейния любим да продължи да се бори.
Саранда се движеше с препъване, като се навеждаше да огледа някоя разбита кутия, скъсано парче плат. Намери трупа на Люси, върху който се бяха скупчили хищните птици и потресена, се разкрещя и замаха с ръце. Знаеше, че трябва да погребе момичето. Но живите бяха по-важни. Длъжна бе да помогне на Мейс, преди и той да е станал храна за лешоядите.
В нейното състояние на слабост й бе необходима почти цялата сутрин, за да претърси околността. Варелите с вода бяха разбити заедно с фургоните. Тя не намери нищо от храната, която бяха донесли. По всяка вероятност торнадото я бе отвяло надалеч. Успя да намери едно голямо парче платно, което щеше да защити Мейс от палещото слънце. Нави го върху ръката си и го повлече. Тогава съзря металната кутия на Летящата гълъбица. Вътре откри непознати билки и мехлеми. Нямаше представа от какво са направени и за какво служат. Някои шишенца бяха счупени, но други не и Саранда реши, че може би съдържат нещо, което би помогнало на Мейс да оздравее. Като притисна кутията към себе си, за първи път усети надежда. Само да можеше да намери вода.
След още половин час търсене най-сетне откри смачкана манерка, наполовина пълна с вода. Като я отпуши, тя отпи няколко големи глътки от топлата течност, преди да си наложи да спре. Ако това бе всичката вода, с която разполагат, Мейс щеше да се нуждае от всяка капка.
Доволна от плячката си, Саранда тръгна обратно. Сега лешоядите се бяха заели с конете и запляскаха с крила, докато тя минаваше, бранейки своята територия в обедната жега. Саранда се бе отдалечила тъй много от Мейс, че вече не виждаше мястото, където той лежеше. От лицето й и по гърба й течеше пот, стомахът й напомняше, че не е яла цели два дни. И въпреки това тя бързаше, загрижена за Мейс, като се боеше, че може да се е поддал на изтощението по време на дългата й експедиция.
Най-сетне видя палтото си, с което го бе покрила. Като пусна припасите, тя се затича напред, сетне спря невярваща. Сърцето й се качи в гърлото, докато гледаше, без да вижда, към палтото си, което лежеше върху земята.
Мейс беше изчезнал!
37
Саранда не знаеше какво да прави. Започна да обикаля налудничаво в кръг, задавайки си едни и същи отчаяни въпроси. Какво може да му се е случило? Къде би могъл да бъде? Той не можеше да изчезне ей така?
Беше в такава неописуема паника, че едва дишаше. Трябваше да се насили да спре, да поеме няколко пъти спокойно въздух, да обмисли нещата. Дали бе възможно някакво диво животно да го е повлякло нанякъде? Не, то би го изяло тук, където лежеше. Това означаваше, че някой го е взел. Но кой?
Тогава Саранда се сети за Ланс. Ами ако той или някой наемен убиец са се натъкнали на Мейс, докато нея я нямаше, и са го отнесли? Тя се пребори с ужаса си и се опита да си спомни какво й бе казал Бат за проследяването. Той се бе специализирал в проследяване на конекрадци, които друга се бяха отказали да търсят. Може би ако се съсредоточеше, щеше да си спомни нещо от чутото и да се възползва от него.
Но къде можеше да е Мейс? Той бе на прага на смъртта. Как би оживял, ако някой го е метнал на коня си?
Дали щеше да го види пак? Дали Мейс нямаше да умре, без да разбере какво му се е случило?
Това Саранда не можеше да понесе. Трябваше да мисли трезво. Бе тъй близо до умопобъркването, че ако се подадеше и на самосъжаление, беше загубена. Непоносимо бе да мисли, че е сама в тази пустош, за която не знаеше почти нищо, без храна и средство за придвижване. Мейс можеше и вече да е умрял. А ако не беше, по всяка вероятност страдаше още по-жестоко, отколкото бе страдал, когато стадото го стъпка и го остави в безсъзнание.