Саранда не бе чувствала подобно отчаяние и безпомощност от времето, когато разбра, че трябва да се откаже от детето си. Напомняше й колко болезнено е да обичаш някого толкова силно. Да искаш да се защитиш срещу тези чувства, да отречеш съществуването им, защото е прекалено болезнено да ги носиш в сърцето си.
Трябваше да направи нещо, да погледне бедата очи в очи, но това бе реалност, с която не можеше да понесе да живее: че любимият й е умрял, защото го е оставила сам.
Разтреперана, Саранда се насили да претърси изсъхналата земя за някакви следи. Първоначално не успя да види нищо; през бликащите сълзи. Но малко по-късно, с усилие на волята, тя фокусира поглед върху голата земя и забеляза нещо смразяващо — отпечатъци от копита.
Някои го беше взел.
Но кой? За какъв дявол някой би решил да метне толкова тежко ранен човек върху гърба на коня си и да го отнесе? Мисълта беше ужасяваща. За по-малко от час Мейс щеше да умре от загубата на кръв.
Саранда трябваше да го намери и да го спаси.
Тя метна на рамо ремъка на манерката и тръгна по следите. Слънцето се бе издигнало високо и печеше безпощадно. Тя крачеше напред и скоро кожата й пламна цялата, а пътеката затрептя пред очите й. Не знаеше колко дълго е вървяла, като ту губеше пътеката, ту отново я намираше през треви, камънаци и пресъхнали речни корита. Стомахът и къркореше, но тя не му обръщаше внимание. Когато се умори толкова много, че падна на колене в прахта, стана отново и продължи да върви. Едва когато почувства, че не може да вдишва повече тежкия въздух, си позволи да пийне една глътка вода. Не знаеше колко ще продължи пътуването й. Трябваше много внимателно да разпредели водата.
След време, когато слънцето започна да потъва на запад, тя падна и вече не можа да се надигне. Без сън и храна, почти без вода, която да я поддържа жива, тя бе прекалено изтощена, за да продължи. Саранда проклинаше слабостта си, но въпреки това вярваше, че някъде, в края на тази следа, Мейс е жив. Опря буза до топлата, гладка скала и заспа мигновено, прекалено изнурена дори да се тревожи за опасностите на пустинната нощ.
Саранда вървя три дни стъпка по стъпка, следвайки пътека, за която бе сигурна, че не я води към добро. Беше истинска лудост. Без кон никога нямаше да догони Мейс и похитителите. Тя дори нямаше сили да ходи. Кожата й бе толкова лошо изгоряла, че не можеше да я пипне. Имаше само още две глътки вода. А краката й, отслабнали от глад и умора, едва я държаха.
Най-накрая всичко свърши. Не можа да накара изранените си нозе да направят още една крачка. Изпаднала в делириум, тя продължи да си представя какво е могло да сполети Мейс по пътя. Потръпна от ужасните си вадения. Нуждаеше се от почивка много повече, отколкото от храна и вода.
Но как да се откаже? Не бе способна да не опита всичко, което е по възможностите й, за да го открие и да разбере какво е станало с него, независимо колко страшно би могло да се бъде?
Но в един миг силите й свършиха. Без да знае как Саранда се озова на земята. Бори се, по не успя да стане. Опита се да се влачи няколко метра, но падна и заплака. Притиснала лице в прахта, тя зарида със скръбни сълзи за това, което можеше да се случи. Беше толкова несправедливо. Точно когато се бяха открили един друг с Мейс и бяха признали любовта си, да бъдат разделени по този начин. Да умрат сами, без да са разбрали какво се е случило с другия. С радост би дала живота си, само да може да го спаси. Но да се предаде така — безпомощна, сразена, без дори да е имала шанса да опита…
Сълзите й се смесиха с прахта и тя скоро изгуби съзнание и се предаде в лапите на смъртта.
Сигурно сънуваше или беше мъртва. Саранда помисли, че подушва мехлема, който Летящата гълъбица използваше, за да лекува изгаряния и рани — неговата миризма на меча мас и някакви непознати билки не можеше да бъде сбъркана. Но какви номера й погаждаше нейният мозък?
Тогава Саранда усети нежни ръце, които се плъзгаха по ръцете и краката й, разтривайки кожата й с леки докосвания. Опита се да се надигне, но изстена и се отказа. Всеки мускул по тялото й я болеше. Щом ме боли толкова, трябва да сън още жива, помисли тя налудничаво.
С усилие на волята тя отвори клепачи, но видя само сенки. Намираше се под някакъв навес — може би в шатра?
— Къде… — прошепна тя, но гласът й едва се чуваше.
— В безопасност си — промълви женски глас. — Но трябва да си почиваш.