Саранда беше благодарна да чуе успокоителните думи. Сега очите й свикнаха с тъмнината и тя успя да види лицето на индианката, която се грижеше за нея.
— Къде е Мейс? Жив ли е? — Сега гласът на Саранда беше по-силен, но все още дрезгав.
Жената докосна Саранда по ръката.
— Спи сега — каза тя. — Изгоряла си много, но ще оживееш. Сетне стана на крака и се измъкна от шатрата, без да отговори на отчаяните въпроси на пациентката си. Саранда усети как очите й се напълват със сълзи. Мейс сигурно беше мъртъв, щом не й казваха нищо. Сълзите течаха по бузите й, докато оплакваше изгубения си любим. След миг тя вече спеше.
Саранда се надигна, трепереща, и пристъпи към отвора на шатрата. Като надникна навън, видя, че слънцето е почти залязло. Откога ли беше тук? И, о, Боже, какво се бе случило с Мейс?
Дълго наблюдава как в индианския лагер кипи дейност. Внезапно сърцето й спря да бие. Само на няколко метра от нея стоеше Летящата гълъбица. Значи не бе изчезнала вдън земя по време на торнадото, а по някакъв начин бе оживяла! Може би тя знаеше какво е станало с Мейс…
Беше облечена с рокля от мека еленова кожа, украсена с мъниста, а косата й беше разпусната. Изглеждаше смайващо красива сред другите индианци. Когато видя Саранда, тя бавно се приближи и каза някак заядливо:
— Е, виждам, че успя, госпожице Шъруин.
Съзнанието на Саранда се напрегна, за да схване чутото. Чувстваше се безнадеждно объркана. Не можеше да си обясни как така Летящата гълъбица е жива и по какъв начин самата тя се е озовала тук. Нямаше представа откъде индианката знае истинското й име.
Освен ако…
Освен ако Мейс не й го бе казал.
— Къде е той? — попита тя, страхувайки се да изрече въпроса на висок глас, страхувайки се да се надява.
Саранда забеляза колебанието в очите на индианката, която сякаш не можеше да реши дали да разкрие истината или не. Сетне отвърна с нежелание:
— Ела с мен.
Летящата гълъбица се обърна и тръгна като привидение в някакъв отвратителен сън. Саранда направи крачка и се насили да я последва, като не бе сигурна дали жената я води към любимия или към неговия гроб. Не смееше да се надява, че е жив.
Подобни чудеса на нея не й се случваха.
Индианката спря пред една шатра, вдигна платнището и направи път на Саранда. Гледаше я с ненавист как се приближава до входа, сякаш бе гнездо на змии. Саранда бе обхваната от истински ужас. Мейс със сигурност беше жив. Но какво щеше да завари? Смачкано лице, подуто, осакатено тяло? Съсипан човек без глас — а някога гласът му беше ключът към неговото царство?
Чудовище, вместо мъжествения и силен красавец?
Саранда никога не бе виждала толкова тежко ранен човек. Как е могъл да оживее?
— Внимавай да не го разтревожиш — каза Летящата гълъбица. Тя се държеше толкова странно, че Саранда се приготви за най-лошото. Сякаш със самото си нежелание да й го покаже, Летящата гълъбица й казваше, че щеше да е по-добре никога да не бе идвала.
В този миг Саранда изгуби кураж. Тя се беше борила сама сред пустошта. Беше спала на твърдата земя, без да обръща внимание на насекомите и вълците, бе извръщала лице, за да се предпази от вятъра, слънцето и пясъка. Понесе глад и жажда, за да намери мъжа, когото обичаше.
Но сега, след толкова продължително търсене, надежди и молитви… сега се страхуваше да влезе и да го види.
Тя погледна към Летящата гълъбица. Страхът й сигурно бе проличал в погледа й, тъй като индианката й направи знак с брадичка да влезе. Преглъщайки мъчително, Саранда хвана с потни ръце разкъсаните си поли и се наведе да мине под отметнатата бизонска кожа.
38
Мейс седеше с кръстосани крака пред студеното огнище, обут с гамаши от еленова кожа и гол от кръста нагоре. Мъжествените му гърди с гъстото тъмно окосмяване, бяха в белези, но изглеждаха почти излекувани. Лявата му ръка беше стегнато превързана. Но тялото, лицето, целият той беше такъв, какъвто го помнеше преди нещастието. Като се изключат превързаната ръка и белегът на гърлото, никога не би се досетила, че е бил толкова тежко ранен.
До него стоеше стар индианец, от чийто гневен поглед към нея Саранда се досети, че е вождът на племето. До Мейс бе коленичила млада и много хубава индианка с плоско кафяво лице, която се кикотеше, пъхайки сушени плодове в устата му. Мейс тъкмо подаваше дълга лула на вожда, когато Саранда се появи на прага и той се спря изведнъж.
— Саранда! Господи, мислех, че си мъртва!
Идилията в шатрата така я потресе, че гневът й — тъй дълго възпиран поради нуждата да оцелее — внезапно избухна.
— Значи ето какво правиш ти, докато аз прекосявам ада, за да те открия? Непрекъснато бълнувах какви ли не ужаси, които може да са те сполетели. Молех се отчаяно да си жив, а сетне, мислейки какво би било да си в ръцете на враговете, се молех да си мъртъв. Бродех без почивка из тази забравена от Бога пустош без храна и вода само за да разбера дали си жив. А ти през цялото това време си бил тук, на сигурно място, глезен като някакъв султан от хубави девойки които…