Мейс се изправи, при което главата му почти допря тавана на шатрата и тръгна към нея. Беше толкова изумителен, че я остави бездиханна. Сякаш вървеше в някаква мъгла. На лицето му бе изписан шокът, че я вижда и стъписването от нейната атака. Когато застана пред нея, тя още не можеше да реши дали е истински. Внезапно тирадата й секна насред дума и тя се свлече бавно в краката му.
Саранда дойде в съзнание и първо усети миризмата на билки и меча мас. Мажеха ръцете й с целебния мехлем, който успокояваше болката от слънчевите изгаряния. Отвори очи и видя Летящата гълъбица с буркан в ръце. Когато забеляза погледа на Саранда върху себе си, тя сведе очи и се оттегли.
Тогава над Саранда се надвеси лицето на Мейс.
— Казаха ми, че си мъртва — каза той с глас, който звучеше различно от онзи, който си спомняше — по-дрезгав и нисък и в крайна сметка по-привлекателен. — Ако знаех, кълна се, че щях да дойда да те взема…
Саранда вдигна изгорелите си ръце и ги прокара по широките му гърди, като усещаше топлата му плът, стегнатите мускули, космите. Тя нежно погали с един пръст белега на гърлото му.
— Ти си истински — прошепна тя, като все още не вярваше, че това е истина. — О, Мейс, мислех, че са те убили.
Със здравата си ръка той повдигна раменете й, за да я приближи към себе си, а нейните ръце по инстинкт обвиха шията му и го притиснаха силно. Усещането да го държи в обятията си беше толкова невероятно хубаво, толкова живо. Все пак тя не разбираше всичко. Но не я интересуваше. Беше й достатъчно да го прегръща, да вдишва чистия му аромат, да прокарва пръсти през косата му ида притегля главата му към себе си. Тя повдигна устни и със стон срещна неговите, като вкуси целувката му с див възторг, примесен с благодарност, страст и смайване.
— Добре ли си? — попита тя, като все още се опитваше да се увери, че това не е сън.
— Добре съм — промълви той в косата й. — С изключение на няколко белега и изкълчено рамо, което вече е добре излекувано. Ще ми свалят превръзката утре сутринта. Техният лечител има силни лекарства. За забележително кратко време ме оправи.
— Значи му дължа много — каза тя, като се облегна назад и още веднъж докосна белега на гърлото му. — Ти си най-големият късметлия, знаеш ли.
— Допреди малко не мислех така. Колкото и да се опитваше, лечителят не можеше да излекува пустотата в душата ми, защото мислех, че съм те изгубил.
— Да, като влязох, видях как се бе отдал на скръбта — тросна се тя.
— Какво? Малката костенурка? Тя е дъщеря на вожда. Едва ли бих могъл да го обидя, след като ми предложи гостоприемството си…
Саранда се смееше. Беше толкова забележително да се смее, да вдигне очи и да види красивото му лице. Тогава той се ухили и тя си спомни за Ланс. Усмивката изчезна от лицето й. Как можеше, след всичко преживяно, все още щом го погледне и да вижда брат му? Тя отпъди тази мисъл.
— Защо помисли, че съм мъртва? Не помниш ли, че бях до теб цяла нощ след като беше ранен?
— Всичко това ми е като в мъгла. Летящата гълъбица ми каза, че са изпратили индианци да те търсят. От нея научих, че си била мъртва. В делириума си мислех, че тя е била до мен онази нощ.
Саранда погледна към младата жена, която стоеше на колене наблизо. Очевидно нямаше да ги оставят насаме.
— Летяща гълъбицо, защо не си казала истината на Мейс?
— Не исках да му давам празни надежди. Ти беше в безсъзнание. Ами ако бе умряла?
Каза го толкова грубо, сякаш едва ли не бе желала смъртта на Саранда.
— Явно трябва да благодарим на Бога за това чудо — усмихна се Мейс.
Саранда премести поглед от индианката към своя любим и разбра, че е прав. Нямаше значение, че Летящата гълъбица се е надявала да го задържи за себе си. Това беше вече в миналото. Всичко оставаше зад гърба им. Старите цели, старите желания. Сега нищо нямаше значение освен това да са заедно. Останалото щеше да се нареди от само себе си.
Три дни Саранда остана в постелята, докато Мейс продължи да възвръща силите си с акробатични упражнения, с които проверяваше възможностите на тялото си. Беше й приятно да лежи и да го наблюдава, отпивайки от горчивите отвари, с които я лекуваха индианците. Почти никога не оставаха сами, но Саранда си казваше, че това може да почака. Разполагаха с достатъчно много време.