Двамата говореха за любов предпазливо и първата радостна целувка не се повтори. В редките случаи, когато Саранда се оказваше сама с Мейс, тя го поглеждаше в очите и тогава й се искаше да се хвърли в обятията му, но нещо я възпираше, някакъв стар демон не пускаше на свобода душата й. Въпреки всичко, преживяно, въпреки новооткритата им любов, нещо все още пречеше на близостта им.
За Саранда това беше много горчиво откритие.
Тя правеше всичко възможно да не му се натрапва. Казваше си, че ако има достатъчно време и дистанция, бариерите ще паднат сами. Сега двамата се чувстваха някак неудобно от новите си отношения. Скоро, помисли си Саранда… когато тръгнат оттук, където бедствието едва не ги бе отнело. Когато забравят болката от миналото.
Но как, измъчваше се тя, след всичко случило се, можеха още да се колебаят? Какво ги спираше да се разтворят безрезервно един за друг и да си дарят свободно онази любов, която бяха чувствали, докато бяха разделени? Колкото и да бе странно, тогава Мейс й бе някак по-близък, отколкото сега когато беше до нея.
На третия ден се появиха скаути с тревожни новини. В индианските територии се бе появила група, която търсеше Саранда. Тя усети познатия хлад в сърцето си. Тъкмо бе измислила начин завинаги да избяга от миналото си. Но все още се колебаеше да каже на Мейс, като изчакваше той да повдигне въпроса, предчувствайки, че няма да се съгласи.
Същата нощ Мейс дойде при нея.
— Май че ни налагат да вземем решение — започна с въздишка той. Саранда виждаше неохотата му.
— Искам да отида в Мексико — отвърна тя. — Ще си намерим къща и ще заживеем спокойно. Току-що те намерих отново, след като мислех, че съм те загубила. Разбрах едно: най-важното нещо за мен е да сме заедно. Не ме интересува миналото, Маклауд, документът, нищо. — Тя не спомена името на Ланс. Не я беше грижа.
Мейс взе ръката й в своята и я погали, като се опитваше с физическата близост да запълни емоционалната пропаст, която с всеки изминал ден зейваше все по-широка между тях.
— И на мен ми се иска, но ако избягаме в Мексико, над теб винаги ще виси заплахата да те арестуват. Винаги може да се появи някой, който ще те предаде заради наградата. Глупаво е до края на живота си все да се озъртаме. Щом се доберем отново до Ню Йорк, знам, че мога да реабилитирам името ти.
— Не мога да рискувам отново да те изгубя.
Мейс я погледна в очите.
— Помисли, Саранда. Никога вече няма да можем да спрем на едно място. Току виж се появил някой със старата обява „издирвана“ и ще трябва да се местим пак. Знам какво говоря. Не забравяй, че не мога вече да стъпя в родната си страна. Не искам това да се случи и с теб, с нас. Не и когато е в наши ръце да променим нещата. Ако изобщо съм си въобразявал, че бихме могли да избягаме от миналото, то тази хайка ми показа глупостта на подобно мислене. Залогът е твърде голям. Докато сме живи, никога няма да се откажат.
— И да започнем всичко това отново? Страхувам се…
— От хайката ли? Или от това помежду ни?
Саранда сведе поглед. Беше забравила ненадминатата му способност да чете тайните й.
— Знам, че се боиш. Аз също се страхувам. Но ако не се изправим насреща му, никога няма да решим този въпрос.
— Ще го решим, ако опитаме. Мейс, не разбираш ли? Не ме интересува тази битка. Искам да сме щастливи. Просто искам да…
— Избягаш? — Тя вдигна очи и видя как я пронизват неговите. — Не можем да избягаме от себе си, Саранда. Знам, че искаш да отидеш в Мексико, защото усещаш, че като избегнем миналото, ще можем да забравим всичко онова, което ни е разделяло. Но грешиш. Ако тази наша раздяла ме научи на нещо, то е, че не времето, разстоянията и някакви външни сили ни заплашват. Никога не съм се чувствал толкова близо до теб, както когато те нямаше.
— И ти ли? — прошепна тя.
Искра истина прелетя помежду им. Саранда почувства, че едва в този момент за първи път общуват открито и от все сърце. Мейс се усмихна.
— Виждаш ли? Миналото ще бъде между нас където и да отидем, ако не се възправим срещу него.
— Но връщането ни в Ню Йорк е опасно… — Самото име на града имаше горчив вкус. Тук, сред индианците Ню Йорк й изглеждаше като някакъв друг свят. Тя не можеше да се види отново в този град, не можеше да си представи как ще започне отново налудничавата надпревара на живот и смърт. Да рискуват живота на Мейс за нещо толкова незначително… Да рискуват щастието, което биха могли да имат, като възкресят кошмарите на миналото.
— Нима мислиш, че аз искам да те загубя? Не искам обаче и да се събудя някоя сутрин и да те намеря застреляна, както си отивала на пазар за наградата от десет хиляди долара. Саранда, можем да го направим, любима. Просто трябва да бъдем смели.