Саранда знаеше, че Мейс е прав. Като преглътна нервно, тя кимна.
Той стисна ръката й по-силно.
— Точно така, момичето ми. Можеш ли да пътуваш?
Саранда копнееше най-после животът й да потръгне. Копнееше, дори когато Мейс е до нея, да усети всепоглъщащото желание да се жертва за щастието му — така, както се бе чувствала, когато бяха разделени.
С храбра усмивка тя каза:
— Мога всичко, щом ще бъда с теб.
Надяваше се това да е истина.
39
Най-сетне стигнаха до напечените от слънцето блата около Ню Орлийнс. След като месеци бяха скитали из равнините, спирайки само в малки градчета по пътя си, сега се почувстваха странно в големия град. Ню Орлийнс бе особено объркващ поради европейския си дух. Тесните улички и старите сгради, чуждестранният акцент на хората им напомняха за континента, който отдавна бяха оставили зад себе си. По улиците се разхождаха хора от различни раси и цветове, жените носеха кокетни чадърчета, за да предпазят кожата си от тропическото слънце, върху главите на прислужниците освен шарените тюрбани се извисяваха кошници с риба или пресни плодове. Докато си пробиваха път през тълпата, Мейс и Саранда чуваха да се говори повече френски, отколкото английски.
Те продадоха конете си, купиха си нови дрехи и, облечени като туристи, се запътиха право към билетното гише. Саранда беше с тъмна перука, загърната с дълъг шал от бяла коприна, който покриваше раменете й и долната половина на лицето. Мейс бе нахлупил шапката си ниско над очите. Облечен в бял ленен костюм, тъй подходящ в жегата, той изглеждаше хладнокръвен и изискан — ни помен от Томи Уорд, директора на пътуващата циркова трупа. Саранда му завиждаше. В жегата перуката особено й пречеше. Тя нямаше търпение да намерят хотелска стая, където да я свали, да прокара ръце през току-що измитата си коса и да я почувства свободно разпусната. Да легне гола върху хладните чаршафи, зад затворените капаци на прозорците, скриващи силното слънце, насекомите и жегата.
Пристанището гъмжеше от хора.
— Хубаво е, че е тъй оживено — рече тихо Мейс. — По-малко вероятно е да ни забележат.
— Дай да свършваме с това по-бързо, а? Нямам търпение да се измъкна от тези дрехи.
Той наклони глава и я погледна с премрежени очи.
— Това предложение ли е?
Саранда почувства как страстният му поглед разпалва желание в слабините й. По пътя до Ню Орлийнс и двамата бяха усетили остро промяната във взаимоотношенията си. Когато се докоснеха следващия път, щеше да бъде по нов начин, с нови чувства и близост. Най-сетне щяха да бъдат заедно като любовници, заклели се да излекуват ранете в душите си. И въпреки това всеки път, когато се погледнеха, усещаха недоизказаното. Помежду им все още стоеше Ланс. По отношение на него нищо не се бе променило. И затова все отлагаха и се втурваха да действат, за да избегнат неизбежното.
— Предложение ли? Ще зависи от това доколко добре ще се представиш днес — отвърна тя шеговито.
— Интересна мисъл. — Мейс се усмихна. — Уверявам те, че мога да се представям еднакво добре и през деня, и през нощта.
— По-добре мисли за работата, която предстои. Никак не ми се иска да ме застрелят преди…
— Преди…?
— Преди да ни се е отдала възможност да проверим хвалбите ти.
Мейс се ухили.
— Уверявам те, любима. Нямам намерение да позволя каквото и да е да ни попречи. Колкото до хвалбите…
— Най-внезапно си станал страшно дързък, забелязвам.
Мейс я гледаше с нежно пламъче в очите.
— Сигурно се дължи на мисълта, че вече не е нужно да бягам. Или може би че ще бъда сам с теб на кораба, поел към Ню Йорк — заключен в кабината и съвсем свободен.
Саранда потръпна от тази мисъл. Отдавна мечтаеше точно затова.
— Най-добре да купим билетите, че корабът може да отплава и без нас — заплаши тя с предизвикателен глас.
Но плесна ръката му, когато я прегърна и понечи да я погали по задника, после си придаде благочестив вид и влезе вътре с него.
Имаше опашка от около десетина души, които купуваха билети за кораба, тръгващ този следобед нагоре по Мисисипи. Саранда използва момента да се огледа. Около гишетата се мотаеха неколцина господа, облечени също като Мейс в леки ленени костюми, някои от които четяха вестници, други проверяваха разписанието, а двама-трима попълваха документи, които изглеждаха като чекове. Никой не изглеждаше подозрителен, нито пък й обръщаха специално внимание. Въпреки това тя усети, че Мейс се вцепенява до нея. Когато Саранда вдигна очи към него, забеляза, че се е намръщил.
— Какво има? — попита тя.