— Не знам — промърмори той, давайки си вид на разсеян пътник, който зяпа из чакалнята. Външно всичко изглеждаше спокойно. Нищо подозрително. Нищо извънредно. И въпреки това Саранда усещаше как се стягат мускулите му под ръката й, сякаш се готвеше да бяга.
Просто е предпазлив, каза си тя. Няма от какво да се страхуваме.
И въпреки това сърцето й заби силно в момента, в който застанаха пред гишето. Служителят ги огледа въпросително. Мейс я по-бутна с лакът, насърчавайки я да говори.
— Искаме два билета до Ню Йорк, моля — каза тя с най-добрия си средноамерикански акцент. — За вдругиден.
— Ню Йорк ли казахте?
Нищо определено не се четеше в очите на служителя. Просто следа от колебание, когато погледна към далечния прозорец. Ръката на Мейс незабавно се стегна.
— Да тръгваме — прошепна той.
Преди да успее да премигне, той вече я бе дръпнал и тичаше към вратата, влачейки я след себе си.
От изненада тя почти нямаше време да се огледа, но зърна как един мъж в бял костюм извади пистолет от джоба си и го насочи към тях, докато друга двама скочиха от местата си и ги последваха.
Мейс затръшна вратата и нейният инстинкт за оцеляване потече във вените й. Той я хвана за ръка в безпощадна хватка, пришпорвайки я с устрема на тялото си. Саранда прелетя през широкия булевард към близката уличка, а краката й сякаш не докосваха паважа.
Тъй като не познаваха града, тичаха напосоки. Прекосяваха тесни улички със стари тухлени постройки и балкони с решетки от ковано желязо. Въздухът бе наситен с миризмите на храна и нещо по-земно. Двамата продължаваха да бягат, дочувайки гласовете на преследвачите си. В края на една улица изпищя куршум и парченца тухла се разбиха само на сантиметри от главата на Саранда. Като зърна стрелящия мъж в един близък вход, Мейс погледна към една каменна стена, висока около три метра и половина.
— Прехвърляй се оттатък — нареди той.
Саранда погледна стената и разбра, че никога няма да успее да се изкачи по нея. Страхът й от височини я накара да застине на място, дори когато мъжът вдигна пистолета си, за да стреля отново.
Мейс обаче не спря. Той я хвана за коленете и я повдигна така, че да се хване за горния край. Саранда затвори очи, защото земята под нея започна да се върти. Почувства се парализирана.
— Бързо! — извика й Мейс. — Скачай от другата страна!
— Не мога!
— Какво искаш да кажеш?
Тя го погледна и той видя паниката й.
— Не мога!
С един акробатичен скок Мейс се приземи горе точно когато един куршум проби дупка няколко сантиметра по-ниско. С гъвкаво движение той клекна, залюля се и скочи долу леко като котка.
— Скачай в ръцете ми — извика той.
— Да не си полудял?
Наблизо изсвистя още един куршум, като този път закачи полата й и рикошира от стената. Саранда знаеше, че има две възможности — да скочи и да се спаси или да умре. Искаше да живее, но беше тъй парализирана от ужас, че не можеше да се помръдне.
— Какво има? — извика Мейс.
— Страхувам се от височини.
Той я погледа за миг, сякаш не можеше да повярва на чутото.
— Казваш ми го в най-подходящия момент — изрева в отговор.
Стрелецът се приближаваше. Саранда обърна поглед назад и видя, че вдига пистолета отново.
— Предай се, госпожице Шъруин! — извика той и се прицели внимателно. — Заобиколена си. Никога няма да се измъкнеш жива оттук.
В този миг Саранда разбра, че това е истина.
— Бягай без мен! — каза тя на Мейс през рамо. — Аз не мога. Точно тогава чу как въздухът изсвистя покрай нея. Като се обърна, видя Мейс до себе си на стената, сякаш бе литнал и кацнал отгоре. Той обърна гърба си към нея.
— Качвай се.
— Какво?
— Не мо…
Той сграбчи ръцете й, уви ги около врата си и я пое на гръб. После, без изобщо да се готви, скочи във въздуха точно когато техният преследвач ги беше взел на мушка.
Ръцете й се сгърчиха около него. Земята се втурна към тях. Усещането, че плува във въздуха, я ужаси и въпреки това не затвори очи. Обратното би означавало, че е загубила контрол. Стискаше толкова силно Мейс за шията, че замалко да го удуши. Наложи му се със сила да откопчи ръцете й от гърлото си и да я смъкне от гърба си.
В първия миг краката й трепереха и тя залитна. Улавяйки се за него, за да се задържи права, тя го плесна с всичка сила.
— Никога повече не прави това! — изкрещя Саранда, като се задъхваше и притискаше стомаха си.
Започваше да осъзнава, че се е приземила успешно, че преследвачът й беше зад високата стена. Озърна се, все още дишайки като подгонено животинче. Беше обляна в пот.
— В безопасност ли сме? — извика тя.
— Засега. Обаче ми напомни никога повече да не ти спасявам живота.