Паниката постепенно я напускаше.
— Да не би да съм създала впечатление, че съм неблагодарна?
— Имам драскотини, с които да го докажа.
Мейс се оглеждаше наоколо. Намираха се на също толкова къса и тясна уличка само с един изход право пред тях. Друга улица я задънваше. Ако някой се канеше да ги обгради, щяха да бъдат заобиколени отпред и отзад с високи сгради. Отвсякъде трополяха стъпки и ечаха гневните викове на мъжа, когото току-що бяха оставили зад себе си. За техен късмет, помисли си Саранда, той не беше такъв атлет като Мейс Блакууд. Никой не можеше да бъде като него.
Точно тогава се приближи черна закрита карета и блокира изхода. Мейс хвана Саранда за ръка, за да я успокои. Капаците бяха спуснати и скриваха човека вътре. Можеше да е всеки.
Мейс отново се огледа. Ако беше сам, можеше да проникне в някоя от сградите наоколо. Но със Саранда това бе невъзможно. Бяха хванати в капан, обградени от всички страни.
Вратата на каретата се отвори. Двамата видяха ръка на мъж, нищо друго.
— Няма време — рече тих глас. — Качвайте се.
40
Мейс поведе Саранда зад себе си, като я предпазваше с цялото си тяло и двамата предпазливо приближиха каретата. Тя почти усещаше как бясно се въртят колелцата в мозъка му, търсейки възможност да се измъкнат от опасното положение. Опитваха се да отгатнат кой ли се крие зад спуснатите капаци на затворената карета.
— Побързайте, за Бога! Както изглежда, са по петите ми.
Мейс и Саранда си размениха объркани погледи. Мъжът нетърпеливо показа глава навън.
— Бат! — извика Саранда, като пусна ръката на Мейс и се спусна към приятеля си. — Какво правиш тук?
— Помислих си, че ще се появите в Ню Орлийнс и реших, че ще имате нужда от помощ.
Той им махна да се качват. Саранда седна, до нея се настани и Мейс.
— Откога си тук?
— От около седмица. Те наблюдават непрекъснато билетните гишета на пристанището. И аз самият наблюдавах, като се надявах, че ще се появите там. Трябваше да ви предупредя. Навсякъде ви търсят. Няма безопасен път за излизане от града.
— Някакви новини от Ню Йорк?
— Напрежението расте. Колкото по-близо сте до този град, толкова по-голяма е наградата и толкова повече хора изпраща онзи Маклауд да ви открият. На ваше място бих внимавал.
— Ще внимаваме. Благодаря.
Бат забеляза небрежно употребеното множествено число и тежко въздъхна.
— Позволих си да ви купя билети. Очакват да тръгнете към Ню Йорк. Днес има кораб, който потегля към Сейнт Луис. Не можете да се качите оттук — ще ви забележат. С тази карета ще попътувате нагоре по реката и оттам ще се качите. И ще трябва да се смените дрехите, в случай че изпратят съобщение с какво сте облечени.
Той почука с бастуна си на тавана на каретата и кочияшът спря. Бат отвори вратата и слезе. Саранда го последва.
— Как ти да ти благодаря, задето ни спаси?
Той пое ръката й.
— Не допускам да избягаш в Мексико с мен, нали?
Той го каза полу на шега, но тя усети колко сериозно е предложението му.
— Бат…
Той улови начина, по който тя погледна към Блакууд.
— Сега трябва да помогна на Мейс.
Мейс. Вече не беше онзи проклет Блакууд.
— Разбирам. — Той я огледа отблизо. — А Ланс? Помисли ли за него?
— Ланс… е нещо, с което ще трябва да се преборим по-нататък.
— Знам колко силно го ненавиждаш. Колко отдавна мразиш всички от семейство Блакууд. Надявам се да се справиш.
— Прости ми — каза Саранда, почувствала се безпомощна. — За Мексико. За всичко…
— Е, поне се опитах. — Той й подаде билетите. — Обади ми се, ако се нуждаеш от мен, обещаваш ли?
Ясно беше, че според Бат шансовете й с Мейс са минимални. Не че можеше да го обвини в нещо. Твърде често и самата Саранда мислеше така.
Той отвори вратата и й помогна да се качи, сетне я загледа как подава билетите на Мейс.
— Как можем да ти се отблагодарим? — попита Мейс.
Бат отново потръпна, като чу множественото число.
— Никога да не чувам, че си й причинил зло — каза той. Сетне затвори вратата и каретата потегли.
41
Параходната кабина беше обзаведена с разточителен разкош. Мебелирана в злато, с акценти в ярки рубинови, смарагдови и сапфирени тонове, тя изглеждаше на Саранда като капитанската каюта в някой пиратски кораб. Стените бяха тапицирани с коприна. Над леглото се спускаше брокатен балдахин със златисти пискюли. Дървеният под бе застлан с дебели персийски килими. Имаше и малка дневна с диванче и подходящи столове, както и множество разноцветни възглавници, които създаваха впечатлението, че върху тях са пришити скъпоценни камъни.